На всеки му се иска да бъде оценен високо. След фразата на мистър Ървинг лицето на Анн разцъфна като „взрив на розов цвят“, а едрият, уморен от света мъж, погледна към нея и си помисли, че никога не е виждал по-хубава девойка сред жителите на „Нова Англия“ от тази малка учителка с червените коси и чудесните очи…
Пол застана между двама им щастлив до немай-къде.
— Никога не съм и сънувал, че баща ми ще си дойде — каза разпалено той. — Дори баба не знаеше. Това беше една голяма изненада. Нещо много голямо — Пол разтърси кафявите си къдрици смутено. — Не обичам да ме изненадват. Човек губи цялото очарование на очакването на нещата, когато е изненадан. Но в случай като този, това е много хубаво. Татко си дойде снощи, след като вече си бях легнал. И след като баба и Мери Джо преодоляха изненадата си, той и баба се качиха на горния етаж, за да ме видят, без да имат намерението да ме събуждат до сутринта. Но аз се събудих веднага и видях татко. Казвам ти, учителко, за направо скочих върху него.
— С една мечешка прегръдка — добави мистър Ървинг и усмихнат обгърна раменете на Пол с ръката си. — Едва познах моето момче, то е израсло толкова голямо и здраво и така е загоряло от слънцето…
— Не знаех кой повече се радваше да види баща ми, баба или аз — продължи Пол. — Баба беше в кухнята през целия ден, за да приготви нещата, които баща ми обича да яде. Тя не се доверява на Мери Джо за тях, така казва. Има си свой начин да покаже радостта си. Аз най-много обичам да седя и да си говоря с баща ми. Но ще трябва да ви оставя за малко сега, ако ме извините. Трябва да поема кравите от Мери Джо. Това е едно от моите всекидневни задължения.
Когато Пол вече беше изскочил навън, за да изпълни своето „всекидневно задължение“, мистър Ървинг си поговори с Анн за различни неща. Но Анн чувстваше, че той си мислеше за нещо друго през цялото време. В един миг нещото излезе на повърхността.
— В последното писмо на Пол се говори, че вие сте ходили с него на гости у една стара… моя приятелка… Мис Лавандър от каменния дом в Графтън. Познавате ли я добре?
— Да, разбира се, тя също е много скъпа моя приятелка — отговори сдържано Анн и не даде ни най-малко да се разбере, че от главата до петите й премина тръпка, породена от въпроса на мистър Ървинг. Анн почувства „инстинктивно“, че любовният роман надничаше към нея иззад ъгъла.
Мистър Ървинг се изправи, отиде до прозореца и се загледа в огромното, златисто и ревящо под напъните на вятъра море, който разораваше вълните му. За няколко мига настъпи мълчание в малката стаичка с тъмните стени. След това той се обърна и погледна надолу към милото лице на Анн и се усмихна. В усмивката му своенравността се смесваше с нежност.
— Мисля си колко ли добре я познавате — каза той.
— Аз зная всичко — отговори бързо Анн. — Разбирате нали — започна да обяснява задъхано тя. — Мис Лавандър и аз сме много близки… Тя нямаше да ми разкаже в противен случай неща, толкова съкровени. Ние сме сродни души…
— Да, мисля, че сте сродни души. Е, аз ще трябва да ви помоля да ми направите една услуга. Бих искал да отида и да видя мис Лавандър, ако тя ми позволи. Бихте ли я запитали, ако склоните да отидете до нея?
Защо не? О, разбира се, че ще отиде! Да, това беше любовният роман, истинският, реалното нещо, с целия му чар на химн, на приказка и на сън. Беше малко позакъснял, вероятно, беше разцъфнал като розов цвят през октомври, след като е трябвало да разцъфне през юли, но въпреки всичко беше роза, с цялата й сладост, и аромат, с блясъка на златото в сърцевината й. Никога досега краката на Анн не бяха я носили с такъв порив да изпълни задача, с какъвто я носеха на следващата сутрин през брезовата горичка по пътя за Графтън. Тя намери мис Лавандър в градината.
Анн беше страшно възбудена. Ръцете й се бяха вледенили и гласът й трепереше.
— Мис Лавандър, имам нещо за вас… нещо много важно. Можете ли да предположите какво е то?