— О, няма да има, след като ти гледаш така на нещата — задъха се Анн от негодувание, сякаш някой я бе полял с вряла вода. — Предполагам, че това изглежда така в проза. Но всъщност е много по-различно, ако го погледнеш през очите на поезията… а аз мисля, че това е по-добрият начин… — Анн се поуспокои и очите й заблестяха, а бузите й пламнаха. — Да погледнеш на случилото се с очите на поезията…
Марила хвърли поглед към младото лъчезарно лице и се въздържа от допълнителни саркастични коментари.
Вероятно нещо й подсказа, че в края на краищата човек трябва да погледне на нещата така, както Анн гледаше, „въпрос на виждане и на божествена дарба“… тези дарове, които светът не можеше да отхвърли или да ограби… да погледнеш на живота така, че да го видиш преобразен… или да го разкриеш по този начин… едно пространство, в което всичко изглежда обвито в тържествена светлина, обгърнато в слава и свежест, невидими за всеки, който гледа на нещата само с очите на прозата. Като самата Марила и Шарлота Четвърта.
— Кога ще бъде сватбата? — запита Марила след минута мълчание.
— Последния четвъртък на август. Те ще се оженят в градината, под клоните на Ореховото Нокътче… най-хубавото място, където мистър Ървинг й е направил предложение преди двайсет и пет години. Там не трябва да има други хора, освен мисис Ървинг и Пол, Гилбърт и Дайана… и аз, и братовчедките на мис Лавандър. И те ще заминат в шест часа с влака на пътешествие към брега на Тихия океан. Когато се върнат през есента, Пол и Шарлота Четвърта ще отидат да живеят с тях в Бостън. Но Икоу Лодж ще си остане така, както си е… те само ще продадат, разбира се, кокошките и кравата, и ще наковат прозорците с дъски… и всяко лято ще се връщат, за да живеят в него. Толкова се радвам. Много ще ми е болно през зимата в Редмънд, когато си помисля за този скъп каменен дом, целият накован с дъски и пуст, за празните му стаи… но още по-лошо ще е да си представя, че в него живеят други хора. Аз не мисля за това сега обаче, виждам го такъв, какъвто е бил и очаквам през лятото отново животът и смехът да се върнат в него.
Освен любовния роман, в страниците на който попаднаха любовниците на средна възраст от Каменния Дом, нищо подобно повече не се случи. Анн за малко не се спъна една вечер, когато бе ходила до Орчард Слоуп през гората напряко и бе навлязла в градината на семейство Бари. Дайана Бари и Фред Райт седяха един до друг под голямата върба. Дайана се бе облегнала на сивия ствол на дървото, клепачите й бяха притворени над зачервените й бузи. Фред държеше едната й ръка и бе обърнал лицето си към нея, шепнейки й нещо с нисък и сериозен тон. Нямаше никого край тях в този магичен момент и никой от тях двамата не забеляза Анн, която, след като ги изгледа замаяна и проумя състоянието им, се обърна и забърза безшумно обратно през смърчовата горичка и не се спря, докато не стигна до своята мансардна стаичка, където седна, останала без дъх край прозореца, и се опита да събере рояка на мислите си.
— Дайана и Фред се обичат — въздъхна шумно тя. — О, това наистина изглежда толкова… толкова… толкова безнадеждно напреднало…
Анн напоследък бе преживяла съмненията, че Дайана се държи престорено меланхолично като байроновия герой от ранните си мечти. Но сега, когато „и нещата вече изглеждаха много по-шокиращи, отколкото онези, които бе долавяла“ или бе подозирала, мисълта, че всичко наистина й се бе случило, почти я връхлетя с ужаса на изненадата. След това я връхлетя едно особено, неуловимо чувство за самота… като че ли по някакъв начин Дайана беше пристъпила в един нов свят и бе затворила някаква врата зад себе си, оставяйки Анн зад нея.
— Нещата се променят толкова бързо и почти ме плашат — помисли си Анн с малко тъга. — Страхувам се, че нищо не може да се направи, за да се промени вече разликата между Дайана и самата мен. Сигурна съм, че вече не мога да й поверявам всичките си тайни след това, което се случи… тя може да ги сподели с Фред. И какво успя да види тя във Фред? Той е много добър и весел, но просто си е Фред Райт…