След като десетте секунди в реалността й се сториха цяла година, тя каза с отпаднал глас:
— Извадете си Заветите, моля — след това се отпусна, останала без дъх, на стола си, замаяна от шума и тропота на капаците на чиновете, които последваха думите й. Докато учениците четяха своите стихове, Анн подреди мислите си и огледа спретнатата армия от малки пилигрими, устремени към Земята на Възрастните.
Повечето от тях, разбира се, й бяха добре познати. Нейните собствени съученици бяха завършили училище през предходната година, но останалите всички бяха влезли в това училище заедно с нея, с изключение на учениците от първи клас и на десетте новодошли в Ейвънли. Анн почувства, че интересът й към десетимата е по-голям, отколкото към онези, възможностите на които тя познаваше добре. Разбира се, можеше да се окаже, че те са толкова обикновени, колкото и всички останали, но от друга страна, би могло да има и гений сред тях. А това беше една вълнуваща мисъл.
Ученикът, който седеше сам на чина в ъгъла, беше Антъни Пай. Лицето му беше малко, тъмно и мрачно. Момчето се взираше в Анн с черните си очи и изражението му беше враждебно. Анн на мига реши, че трябва да спечели чувствата на това момче и да обърка плановете на семейство Пай напълно.
В другия ъгъл, на чина до Арти Слоун, седеше едно непознато момче, много хубаво на вид малко момче, с чип нос, луничаво лице и големи, блестящи сини очи, обрамчени с бели мигли… вероятно това беше момчето на семейство Донъл. И ако можеше да се вярва на приликата, неговата сестра седеше в другата редица на един чин с Мери Бел. Анн се замисли — каква ли е тази майка, която бе изпратила дъщеря си на училище, облечена в такива дрехи. Момичето носеше избеляла рокля от розова коприна, която в краищата бе поръбена с памучна дантела, износени бели детски пантофи и копринени чорапи. Пясъчнорусите му коси бяха пресилено накъдрени на множество фалшиви и безвкусни къдрици, събрани с една крещяща яркорозова панделка, която беше по-голяма от главата на детето. Ако се съдеше по изражението на момичето, то се чувстваше превъзходно от вида си.
Онова бледо малко същество с меките вълнисти и фини като коприна светлобежови коси, които се пилееха по раменете му, трябваше да е Анета Бел, помисли си Анн, нейните родители някога бяха живели в училищния район на Нюбридж, но сега, понеже къщата им бе преместена с петдесет ярда на север от старото й място, се падаха в района на Ейвънли. Трите бледи малки девойки, които бяха се натъпкали на един чин, бяха наистина представителките на семейство Котънс и нямаше никакво съмнение, че малката красавица с дългите кафяви къдрици и с лешниковите на цвят очи, която хвърляше кокетни погледи към Джак Гилис над ръба на своя Завет, беше Прили Роджърсън, чийто баща наскоро се бе оженил повторно и беше довел Прили от дома на баба й в Крафтън, за да живее в Ейвънли. Висока и тромава на вид девойка на един от задните чинове като че ли имаше прекалено много крака и ръце. Анн не можеше да определи точното й местонахождение изобщо. По-късно тя откри, че името на момичето бе Барбара Шоу и че тя беше дошла да живее с една своя леля в Ейвънли. Тя откри също, че ако Барбара някога успееше да премине по пътеката между чиновете, без да се строполи на пода, препъвайки се сама или спъвайки се върху краката на някого, учениците от Ейвънли правеха една резка по стената на верандата, за да ознаменуват този факт.
Но когато погледът на Анн срещна погледа на момчето от първия чин, чието лице беше точно срещу нейното, една весела тръпка премина през тялото й: като че ли бе открила своя гений. Анн знаеше, че това трябва да е Пол Ървинг и че мисис Рейчъл Линд е била права в онзи миг, в който бе пророкувала, че той няма да прилича на тукашните деца. Нещо повече от това: Анн проумя, че той се различаваше от всички други деца по света и че тя бе срещнала една изящна сродна душа, която се взираше в нейната през доста тъмносините му очи, които я наблюдаваха така напрегнато.
Анн знаеше, че Пол беше на десет години, но момчето изглеждаше на не повече от осем. Лицето му беше най-красивото малко детско лице, което някога бе виждала. Чертите му бяха изключително деликатни и префинени, бяха оградени с ореол от кафяви къдрици. Устните му бяха чувствени и плътни, без да бъдат нацупени — тъмночервени устни, леко докосващи се една в друга и завършващи с извивка в самите си краища, където почти се превръщаха в трапчинки. Изражението на лицето му беше сериозно, тежко и замислено, като че ли духът му беше много по-възрастен от тялото, но когато Анн му се усмихна меко, това изражение изчезна внезапно и лицето му отговори на усмивката й. Като че ли някаква светлина внезапно бе припламнала буйно вътре в него и го бе осветила от върха на главата до пръстите на краката. Най-хубавото от всичко в тази негова усмивка беше, че тя бе непреднамерена, родена не от напрегнато усилие или мотив, а просто от вътрешността на прикритата му индивидуалност. И това, според Анн, бе нещо рядко, хубаво и сладостно. В тази бърза размяна на усмивки Анн и Пол бяха станали мигновено приятели, преди да разменят и една дума помежду си.