Денят премина като насън. Анн никога не можа да си го припомни по-късно. Като че ли не беше тя тази, която бе преподавала, а някой друг. Тя се вслушваше в класа, смяташе и полагаше книжките механично. Децата се държаха съвсем прилично, само два случая на нарушаване на дисциплината преживя класът. Морли Андрюс беше заловен да изважда чифт обучени щурци на пътеката между чиновете. Анн остави Морли на подиума за един час и… нещо, което Морли почувства по-остро — конфискува щурците. Постави ги в една кутия и по пътя от училището до дома ги пусна на свобода във Вайлит Вейн, но Морли си втълпи тогава и завинаги, че тя си ги бе отнесла у дома и си ги бе запазила за свое собствено забавление.
Другият виновник беше Антъни Пай, който изля последните капки вода от собствената си тъмносива бутилка във врата на Орилия Клей. Анн задържа Антъни в междучасието и му разказа какво се изисква от един джентълмен, убеди го, че джентълмените никога не изливат вода във вратовете на лейдите. Искаше й се всички нейни момчета да бъдат джентълмени и тя му довери това. Малката й лекция беше съвсем любезна и вълнуваща, но за нещастие Антъни остана абсолютно равнодушен. Той я изслуша мълчаливо с все същото кисело изражение на лицето и подсвирна презрително, когато си тръгна.
Анн въздъхна и след това си каза: горе главата, напомняйки си, че да завоюваш чувствата на Пай, както и да превземеш една крепост, не беше работа за един ден. Фактически, беше съмнително дали някой от семейство Пай имаше изобщо някаква чувствителност, която можеше да бъде завоювана, но Анн се надяваше Антъни да е по-добър и зад неговата кисела физиономия се крие много по-добро момче, стига някой да успееше да достигне до него.
Когато училищните занимания свършиха и децата се бяха разотишли, Анн се отпусна уморено на стола си. Главата я болеше и се чувстваше злочесто обезкуражена. Нямаше реална причина за това обезкуражаване, защото нищо ужасно не беше се случило, но тя бе много уморена и склонна да мисли, че никога няма да се научи да обича учителстването. А колко ужасно беше да вършиш нещо, което не обичаш, ден след ден… е, да кажем четиридесет години. Съзнанието й беше раздвоено — не знаеше дали да се разплаче още там, на място, или да изчака и да се разплаче, когато се прибере у дома си, в своята собствена стая. Преди да бе решила, чу шум от стъпки и някаква копринена материя прошумоля по пода на верандата, след което Анн се озова срещу една лейди, чийто външен вид й напомни последните критики на мистър Харисън, по адрес на жените, които бе видял в магазина на Шарлоттаун. Тя изглеждаше като нещо средно между модна чиния и нощен кошмар.
Новодошлата беше величествено натруфена в бледосиня лятна копринена рокля, силно набрана, накъдрена и надиплена навсякъде, където можеше да бъде надиплена, накъдрена и набрана. Главата й беше украсена с огромна бяла шапка от шифон, в която бяха набучени три дълги, но доста оръфани щраусови пера. Воал от розов шифон, разточително осеян с огромни черни точки, висеше като волан от периферията на шапката й, спускаше се към рамената й и се раздвояваше на два ефирни потока зад нея. Появилата се носеше всички възможни бижута, които можеха да бъдат натруфени по тялото на една малка жена и от нея се долавяше силен аромат на парфюм.
— Аз съм мисис Донал… Мисис Х. Б. Донал — обяви гостенката. — Дошла съм да ви видя във връзка с едно нещо, което Кларис Алмайра ми каза, когато се върна у дома за обед днес. То ме подразни изключително.
— Съжалявам — заекна Анн, опитвайки се напразно да си спомни някакъв инцидент от сутринта, свързан с децата на семейство Донал.
— Кларис Алмайра ми каза, че произнасяте нашата фамилия Донъл. Вижте какво, мис Шърли, точното произношение е Донъл… ударението пада на последната сричка. Надявам се, че ще помните това за в бъдеще…