Глава шеста
Всички категории и условия за мъже… и жени
В един септемврийски ден по пясъчните дюни по хълмовете на остров Принц Едуард откъм морето духаше остър ветрец; през нивята и горите се извиваше дълъг червен път и надвисваше над един от краищата на гъстата смърчова горичка, вече превърната в плантация за млади яворови дървета, под които се разстилаха огромните пухкави листа на папратите. Дълбоко от една падина извираше поточе, напускаше дърветата и отново се връщаше сред тях, нагрято от обилната слънчева светлина, която струеше сред тесните ивици на златника и мъглявосините богородични; ефирна трепетлика потръпваше от цвъртенето на безбройните щурци; из летните хълмове се мяркаха дребни, радостни пенсионери, едно закръглено, кафяво пони бродеше бавно в походка раван край пътя, а след него вървяха две момичета, изпълнени до ъгълчетата на устните с обикновената безценна радост на младостта на живота.
— О, това е един ден, останал от Едем, нали, Дайана? — Анн въздъхна щастливо. — Във въздуха има нещо магическо. Погледни към пурпура в широтата на тази житна долина, Дайана. И, о, мирише на прясно отсечен бор! Този аромат излиза от малката слънчева долчинка, където мистър Ибън Райт е сякъл колове за оградата си. Блаженство е в такъв ден да си жив, но да усещаш мириса на боровете е цяло щастие. Това е две трети Уърдсуърд и една трета Анн Шърли. Изглежда невъзможно, че в блаженството има умиращ бор, нали? И все пак, според мене, като че ли блаженството щеше да бъде много по-пълно, ако не се долавяше полъха на умиращия бор, когато минаваш сред дърветата. Вероятно ароматът ще съществува и без смъртта на бора. Да, мисля, че ще съществува. Този сладък аромат трябва да е самата душа на елите… и, разбира се, той ще отлети в небесата.
— Дърветата нямат души — каза реалистката Дайана, — но мирисът на отсечен бор наистина е хубав. Аз ще направя една възглавничка и ще я напълня с борови иглички. Добре ще е и ти да направиш една, Анн.
— Мисля, че ще направя… и ще си подремвам на нея. Сигурно тогава ще сънувам, че съм горска дриада или нимфа. Но точно в тази минута аз съм много доволна, че съм Анн Шърли, учителка в Ейвънли, която се движи по пътя хей така, в този прекрасен и хубав ден.
— Денят е прекрасен, но ние нямаме нищо друго, освен една хубава задача пред нас — въздъхна Дайана.
— Защо, за бога, предложи да бъде проучен внимателно този път, Анн? Почти всички мърморковци в Ейвънли живеят край него и вероятно те ще си помислят, че просим нещо за самите себе си. Това е най-лошият път в околността.
— Затова избрах него. Разбира се, Гилбърт и Фред биха поели по този път, ако бяхме ги помолили. Но ти виждаш, Дайана, аз се чувствам отговорна за О. С. П. Е., след като бях първата, която го предложи, струва ми се, че съм длъжна да се заема с най-неприятните неща. Съжалявам, че това ще се отрази зле върху тебе, но ти не трябва да отваряш и дума в домовете на мърморковците. Аз ще водя всички разговори… Мисис Линд би казала, че аз мога да се справя. Мисис Линд не знае дали да одобри нашето начинание или не. Тя е склонна обаче да го направи, когато си спомни, че мистър и мисис Алън са го одобрили, но фактът, че клубовете за подобряването на селищата от началото са създадени в Съединените Щати — й пречи. Така че тя се люшка между двете мнения и само успехът ще ни оправдае в очите на мисис Линд. Присила ще напише едно съобщение за следващата среща на клуба ни и аз очаквам то да бъде добро, защото нейната леля е много добра писателка и без съмнение този талант го има във фамилията. Никога няма да забравя какъв трепет ме обзе, когато разбрах, че мис Шарлот Е. Морган е леля на Присила. Толкова е чудесно, че аз съм приятелка с момичето, чиято леля е написала „Дни в края на гората“ и „Градината с разцъфналите рози“.
— Къде живее мисис Морган?
— В Торонто. И Присила казва, че тя ще дойде да я посети на острова през следващото лято и ако е възможно, ще ми уреди среща с нея. Това изглежда прекалено хубаво, за да е истина, но е толкова хубаво да си мислиш за него, когато си легнеш в леглото.
Обществото за Селищно Подобрение в Ейвънли беше един организационен факт. Гилбърт Блайт беше президент, Фред Райт — вицепрезидент, Анн Шърли — секретарка, а Дайана Бари — ковчежничка. „Подобрителите“, както набързо всички се бяха нарекли, трябваше да се срещат веднъж на четиринайсет дни в някой от домовете на членовете на клуба. Признаваше се, че те не можеха да очакват много подобрителни действия толкова късно през сезона, но възнамеряваха да планират кампанията за следващото лято, да предлагат и обсъждат идеи, да пишат и четат доклади, студии и, както се изрази Анн, да възпитават чувство в обществеността, което бе най-важното.