— Не виждам необходимостта. Ние не търсехме развлечения в сгради и места, когато бяхме млади, Катерин Андрюс. Този свят става все по-лош с всеки изминал ден.
— Аз мисля, че става все по-добър — каза твърдо Катерин.
— Ти мислиш! — в гласа на мис Елайза прозвуча върховно презрение. — Няма никакво значение какво ти мислиш, Катерин Андрюс. Фактите са си факти.
— Е, аз винаги обичам да гледам нещата откъм светлата им страна, Елайза.
— Няма никаква светла страна.
— О, наистина има — извика Анн, която не можеше да понесе такава ерес мълчаливо. — Виж ти, има толкова много светли страни, мис Андрюс. Светът наистина е хубав.
— Ти не можеш да имаш такова високо мнение за него, след като не си живяла толкова дълго, колкото аз съм живяла — отвърна й мис Елайза сопнато. — И не трябва също така да бъдеш толкова ентусиазирана от мисълта да го подобриш. Как е майка ти, Дайана? Скъпа моя, тя е доста отпаднала напоследък. Изглежда ужасно изтощена. И колко време ще мине, докато Марила ослепее напълно, Анн?
— Докторът мисли, че състоянието на очите й няма да се влоши, ако тя е внимателна с тях — излъга Анн.
Елайза поклати глава:
— Лекарите винаги говорят така, просто за да окуражават хората. Аз не бих имала много надежди, ако бях на нейно място. По-добре е да се подготви за най-лошото.
— Но не сме ли длъжни да се подготвим и за най-хубавото? — извика Анн. — То е толкова вероятно да се случи, колкото и най-лошото…
— Не и в моя живот, а аз съм на петдесет и седем години, а ти си на шестнайсет — отвърна й Елайза. — Разбираш ли ме? Е, аз се надявам, че това ваше ново общество ще запази Ейвънли от разруха, но нямам големи надежди в това отношение.
Анн и Дайана напуснаха дома с облекчение и се впуснаха по пътя толкова бързо, за колкото стигаха силите на малкото им дебело пони. Когато минаха завоя под буковата гора, една закръглена фигура изскочи с голяма скорост от пасището на мистър Андрюс и им замаха възторжено. Това беше Катерин Андрюс, която беше останала без дъх и едва можеше да говори, но успя да мушне в ръцете на Анн няколко монети от по двайсет и пет цента.
— Моята помощ за боядисването на сградата — задъха се жената. — Бих искала да ви дам цял долар, но не смея да взема повече от парите от яйцата, защото Елайза ще ме разкрие, ако го направя. Аз наистина се интересувам от вашето общество и вярвам, че ще направите много добрини. Аз съм оптимистка. И трябва да бъда, след като живея с Елайза. Трябва да побързам да се върна, защото й липсвам… тя мисли, че храня кокошките. Надявам се, че ще имате късмет да убедите хората и не обръщайте внимание на това, което каза Елайза. Светът става по-добър… наистина става.
Следващият дом беше домът на Даниъл Блеър.
— Сега всичко зависи от това дали жена му си е вкъщи или не — каза Дайна, докато кабриолетът раздрусваше двете момичета по дълбоко изровената поляна. — Ако тя си е у дома, няма да вземем нито цент. Всички говорят, че Дан Блеър не смее да се подстриже, без да иска позволение от нея и наистина тя е много стисната, за да бъде уравновесена. Тя казва, че някога е била щедра, но мисис Линд казва пък, че тази щедрост е била толкова „някога“, че изобщо никога вече няма да се върне при нея.
Анн разказа преживяното у семейство Блеър на Марила същата вечер:
— Завързахме коня и след това почукахме на кухненската врата. В дома нямаше никого, но вратата беше отворена и чухме, че някой в килера вдига ужасна кавга. Не можехме да разберем нито една дума, но Дайана каза, че това са ругатни, разбрала го била по шума, който се вдигал. Не можех да повярвам, че мистър Блеър може да ругае така, защото той винаги е бил толкова спокоен и мек човек, но вероятно е бил доведен до това състояние, защото, Марила, когато бедният човек се показа на вратата, зачервен като цвекло и по лицето му видях да текат потни вадички, той беше препасал една от ленените престилки на карета, които жена му обикновено носи: „Не можах да сваля този парцал — каза той, — защото връзките й така са се преплели във възела, че не можах да ги развържа, така че трябва да ме извините, лейди…“ Ние го помолихме да не се притеснява от подобно нещо, влязохме и седнахме. Мистър Блеър също седна, той изви престилката около кръста си и я нави на руло, но изглеждаше толкова засрамен и разтревожен, че аз просто го съжалих, а Дайна каза, че се страхувала да не би да сме дошли в неудобно за него време. „О, не, в никакъв случай!“ — каза мистър Блеър и се опита да се усмихне… ти знаеш, Марила, че той винаги е много любезен. „Аз съм малко зает… заех се да изпека един кейк. Жена ми получи телеграма днес, че сестра й от Монреал пристига тази вечер и тя отиде на гарата, за да я посрещне и ми поръча да направя кейк и чай. Тя ми написа рецептата и ми каза какво трябва да направя, но аз вече забравих половината от наставленията. При това се казва… «подправки на вкус», какво означава това? Как можеш да го определиш? И какво ще стане, ако моят вкус не пасне на вкуса на хората? Една лъжичка ванилия достатъчна ли ще е за един малък наложен кейк?“ Аз още повече съжалих бедния човек. Беше повече от ясно, че той изобщо не плува в свои води. Бях чула за съпрузи, които жените ги водят за носа, но сега видях с очите си един такъв. Беше ми на устата да кажа: „Мистър Блеър, ако вие се отзовете на подписката за сградата, аз ще приготвя кейка вместо вас“. Но внезапно си помислих, че не би било по съседски да сключа такава унизителна сделка с приятелско същество, изпаднало в беда. Така че предложих да направя кейка въобще без никакви условия. Той просто подскочи от радост при моето предложение. Каза, че преди да се ожени, сам си е месил хляб, но за кейк никога не е имал претенции и все пак не му се искаше да разочарова жена си. Взе още една престилка, а Дайна разби яйцата и омеси кейка. Мистър Блеър тичаше насам-натам и ни донасяше продуктите. Беше забравил, че носи престилка и когато тичаше, тя се развяваше зад него и Дайна каза, че той би умрял от притеснение, ако бе забелязал това. Каза още, че може да изпече кейка добре… каза, че е пекъл много кейкове… а след това ни помоли да извадим подписката и ни даде четири долара. Така, че сама разбираш, Марила, ние бяхме възнаградени. Но дори и цент да не ни беше дал, аз винаги щях да чувствам, че постъпихме като истински християни, когато му помогнахме.