— Нищо толкова ужасно. Просто се опитвах да опиша някои от мислите си, както професор Хамилтън ме посъветва, но не можах да ги докарам дотам, че да ми харесат. Изглеждат толкова тромави и глупави, когато ги напиша черно на бяло. Образите са като сенки… не можеш да ги уловиш в клетка, толкова са непокорни и капризни, като че ли танцуват пред погледа ми и не мога да ги уловя. Но вероятно ще науча тайната им един ден, ако продължавам да опитвам. Не съм отделяла много време за упражнения, ти знаеш. Когато завършвам поправките на контролните работи и съчиненията на класа, не мога да се съсредоточа върху моите писания…
— Ти се справяш великолепно в училището, Анн. Всички деца те обичат — каза Гилбърт и седна на едно от каменните стъпала.
— Не, не всички. Антъни Пай не ме обича и няма да ме обикне. И, което е по-лошо, той не ме уважава, не… не ме уважава. Просто ме презира и аз нямам нищо против да ти призная, че това ме прави ужасно нещастна. И това е така, не защото той е много лош… той просто е един пакостник, но не по-лош от всички останали. Често не ми се подчинява, но когато се подчини, го прави с презрително търпение, като че ли не си заслужава нещо да бъде обсъждано или той не би си направил труда… а това се отразява зле на останалите. Опитвах се толкова пъти да го спечеля, но започвам да се страхувам, че никога няма да успея. Искам да успея, защото той е доста будно малко момче, макар и да е от семейство Пай. Бих могла да го обичам, ако той ми позволи.
— Може би така се получава главно поради приказките, с които му пълнят ушите у дома…
— Не изцяло. Антъни е едно независимо малко хлапе и сам взима решение какво да прави. Той винаги е имал учители мъже и затова казва, че момичетата учителки не са добри. Е, ще видим колко търпение и любезност ще са необходими. Аз обичам да преодолявам трудностите, а преподаването е наистина много интересна работа. Пол Ървинг компенсира всичко онова, което липсва на другите, Гилбърт, отгоре на всичко е гений, убедена съм, че светът ще чуе един ден за него — завърши Анн и гласът й наистина изрази убедеността й.
— Аз също обичам да преподавам — каза Гилбърт. — Това е добър тренинг от една страна, Анн, аз научих повече неща за детската душевност в Уайт Сендс през седмиците, в които преподавах, отколкото съм научил през всичките онези години, в които сам ходих на училище. Ние като че ли всички се справяме много добре. Чувам, че хората от Нюбридж обичат Джейн, мисля, че и Уайт Сендс е доволен от твоя покорен слуга… всички, с изключение на Андрю Спенсър. Срещнах мисис Питър Блеует по пътя за вкъщи миналата вечер и тя ми каза колко задължена се е почувствала да ми предаде, че мистър Спенсър не одобрява моите методи.
— Забелязал ли си, Гилбърт — запита го Анн замислено, — когато хората казват, че е техен дълг да ти кажат нещо, можеш да се подготвиш за нещо неприятно? Защо те никога не чувстват за свой дълг да споделят с тебе нещо приятно, което са чули по твой адрес? Мисис Х. Б. Донъл идва отново в училището вчера и ми каза, че неин дълг е да ми каже някои неща: мисис Хармън Андрюс не одобрявала това, че чета приказки на децата; мистър Роджърсън мислел, че Прили не напредва достатъчно бързо в аритметиката… Ако Прили прави по-малко мили очи на момчетата и се вглежда в тетрадката си, може да сполучи повече. Аз съм съвсем сигурна, че Джай Гилис й сумира числата, въпреки че нито веднъж не успях да го заловя на местопрестъплението.
— Успя ли да помириш благонадеждния син на мисис Донъл с неговото непорочно име?
— Да — засмя се Анн, — но това наистина е много трудна задача. Когато за първи път го нарекох Сент Клер, на него изобщо не му направи впечатление, докато не го изрекох два или три пъти, а след това, когато другите момчета го побутнаха, той вдигна поглед нагоре толкова наскърбен, като че ли бях го нарекла Джон или Чарли, пък и изобщо не можеше да очаква, че аз имах предвид самия него. Така че се наложи да го задържа след училище една вечер и да поговоря мило с него. Казах му, че неговата майка желае от мен да го наричам Сент Клер и аз не мога да вървя против нейните желания. Разбра всичко, след като му обясних… Той е едно много разумно малко приятелче… каза ми, че аз мога да го наричам Сент Клер, но ще извади червата на всяко от момчетата, което се опита да го нарече така. Разбира се, аз трябваше да го смъмря отново, задето използва такъв ужасен език. Оттогава го наричам Сент Клер, а момчетата го наричат Джак и всичко върви гладко. Той ми разказа, че иска да стане дърводелец, но мисис Донъл казва, че аз ще направя от него преподавател в колеж.