Споменаването на думата колеж отклони мислите на Гилбърт в друга посока и двамата заговориха за времето, в което градяха плановете си и споделяха желанията си… и тъжните, и веселите, и сериозните, и онези, които бяха изпълнени с надежда, за времето, в което като всички други младежи обичаха да говорят за предстоящите неща, за времето, в което бъдещето бе все още една пътека, по която не е стъпвал човешки крак и която е пълна с чудесни възможности.
Гилбърт най-накрая бе решил да стане лекар.
— Това е великолепна професия — каза ентусиазирано той. — Не е ли човек едно борещо се животно?… Аз искам да се боря с болестите и болките, с невежеството… това са неща, които произтичат едни от други. Искам да работя честно в този живот, Анн… да добавя малко към сбора от човешките знания, които толкова умни хора са събрали от началото на света до днес. Хората, които са живели преди мене, са направили толкова много, че аз искам да им изкажа благодарността си, като направя нещо за хората, които ще живеят след мене. Мисля, че това е единственият начин, по който всеки би трябвало да изпълни честно своите задължения към човешкия род.
— Бих желала да увелича красотата в живота — каза Анн замечтано. — Не искам просто да накарам хората да знаят повече… въпреки че това е най-благородната амбиция, убедена съм в това, но бих искала да накарам хората да изживяват по-хубаво живота си… заради мене, за да имам малко повече радост и щастливи мисли, които никога не биха съществували, ако не бях се родила.
— Мисля, че осъществяваме нашите амбиции всеки божи ден — каза възторжено Гилбърт.
При това той беше прав. Анн бе едно от децата на светлината от деня на рождението си. След като бе преминала през досегашния си живот с усмивка и всяка дума, излязла от устата й беше лъч слънчева светлина, Господарят на този живот прецени, че тя заслужава, поне засега, името й да бъде свързано с надеждата, с красотата и уважението.
Най-накрая в гласа на Гилбърт се прокрадна нотка на съжаление:
— Е, трябва да изтичам до семейство Макфърсън. Муди Спърджън си идва от Куинс днес, за да прекара неделята у дома си и трябва да ми донесе една книга, която професор Бойд ми е дал да прочета.
— И аз трябва да приготвя чая на Марила. Тя отиде да види мисис Кейт тази вечер и скоро ще се прибере.
Анн вече бе приготвила чая, когато Марила се прибра у дома, огънят пращеше весело, една ваза със снежнобяла папрат и рубинено червени листа от явор украсяваше масата и приятната миризма на шунка и препечени филийки се носеше из въздуха. Но Марила се отпусна на стола с дълбока въздишка.
— Очите ли те тормозят? Главата ли те боли? — запита разтревожена Анн.
— Не. Само съм уморена… и разтревожена. За Мери и онези деца… Мери е по-зле… тя няма да издържи много. А колкото до близнаците, не зная какво ще стане с тях.
— Не се ли е обадил нейният чичо?
— Да, Мери е получила писмо от него. Той работел в един лагер за дърводобив и се „отървал“, както се казва. Изобщо казал, че не му е възможно да вземе децата до пролетта. Възнамерявал да се ожени, да си изгради дом и след това да вземе децата при себе си, казал още, че тя трябва да намери някои съседи, които да ги гледат през зимата. Мери каза, ме не може да си позволи да моли никого от съседите. Тя никога не се е спогаждала с хората от Ийст Крафтън и това е факт. И надълго, и накратко казано, Анн, аз съм сигурна, че Мери иска от мене да взема децата… тя не го казва, но така изглежда.
— О! — Анн плесна с ръце и потръпна от вълнение. — И, разбира се, ние ще ги вземем, Марила, нали?
— Още не съм решила — каза Марила доста остро. — Не се втурвам в нещата така прибързано като тебе, Анн. Третите братовчеди са доста слаба връзка. При това страхотна отговорност е да се грижиш за две деца по на шест години, близнаци при това…
Марила си представяше, че близнаците бяха двойно по-лоши деца от всички останали.
— Близнаци са много интересни… поне някои от тях — каза Анн. — Само когато пред очите ти се мяркат два или три чифта близнаци, животът ти става монотонен. И аз мисля, че наистина ще бъде хубаво за тебе да си имаш нещо за забавление, когато съм в училището.
— Не считам, че ще бъде голямо забавление… повече тревога и дразнения при всичко останало, мога да го кажа. Не би било толкова рисковано, ако те бяха на възрастта, в която те взех тебе. Не бих имала нищо против Дора, тя изглежда толкова тиха. Но този Дейви е такъв палавник…
Анн обичаше децата и сърцето й жадуваше за близнаците на Кейт. Нейното собствено нещастно детство бе все още много жив спомен. Тя знаеше, че единствената уязвима точка на Марила беше нейното пълно посвещение на онова, което смяташе за свой дълг и Анн умело се насочи в аргументите си по тази линия.