— Е, предполагам, че това е било така, защото си била момиче — каза Дейви, извивайки се отново към мястото си, след като още веднъж я беше притиснал в прегръдката си. — Ти си била момиче някога, предполагам, че е ужасно смешно като си помислиш. Дора може да седи мирно… но мисля, че не й е много весело. Според мене трябва да си тъп, за да бъдеш момиче. Хей, нека да те развеселя малко…
Методът на Дейви за „развеселяване“ се свеждаше до това да сграбчи къдриците на Дора и да ги дръпне силно. Дора изпищя, а след това се разплака.
— Как можеш да бъдеш толкова пакостливо момче в деня, в който майка ти току-що е легнала в гроба си? — запита го в отчаянието си Марила.
— Но тя се радваше, че умира — каза Дейви убедено. — Аз знам това, защото тя ми го каза. Тя беше ужасно уморена от боледуването. Ние дълго говорихме през нощта преди тя да умре. Тя ми каза, че ти ще дойдеш да ни вземеш, мене и Дора за през зимата и че аз трябва да бъде добро момче. Аз ще бъде добро момче, но може ли човек в едно и също време да бъде добър пазач и да си седи спокоен на едно място? А майка ми каза, че трябва да бъда внимателен с Дора и да заставам зад нея… и аз ще изпълнявам това…
— Това дърпане на косите й ти внимание ли наричаш?
— Е, аз няма да позволя на никого другиго да го направи — каза Дейви, свивайки юмруци и смръщвайки лицето си. — Само да се опитат. Аз не я нараних много… тя просто плаче, защото е момиче. Радвам се, че съм момче, но съжалявам, че съм близнак. Когато сестрата на Джими Спрот го дразни, той просто казва: „Аз съм по-голям от тебе, това означава, разбира се, че съм по-умен!“ и това я оправя. Но аз не мога да кажа на Дора така… тя продължава да мисли различно от мене. Ти би могла да ми позволиш да подържа юздите за малко, след като съм мъж.
Общо взето Марила беше благодарна на съдбата жена в мига, в който вкара кабриолета в двора си. Есенният вятър вихреше кафявите листа на дърветата. Анн бе излязла до външната врата, за да я посрещне и да свали децата. Дора позволи покорно да я целунат, но Дейви отговори на посрещането от страна на Анн с една от неговите сърдечни прегръдки и весело обяви:
— Аз съм мистър Дейви Кейт.
Когато вечеряха, Дора се държеше на масата като една малка лейди, но по отношение маниерите на Дейви имаше още какво да се желае.
— Толкова съм гладен, че нямам време да ям изискано — избълва той, когато Марила му направи забележка. — Дора не е и на половината толкова гладна, колкото съм аз. Помисли си само за всички упражнения, които направих по време на пътуването дотук. Този кейк е ужасно вкусен и има дъх на сливи. Ние не сме яли кейк у нас от много време насам, защото майка беше толкова болна и не можеше да ни прави, а мисис Спрот каза, че и да ни изпече хляб, е прекалено много за нея. А мисис Уигинс никога не поставя сливи в нейните кейкове. Никога не го прави! Може ли да си взема още едно парче?
Марила би му отказала, но Анн му отряза още едно голямо парче, но му напомни, че трябва да каже „благодаря!“. Дейви само й се усмихна и отхапа един огромен залък. Когато привърши парчето кейк, обяви:
— Ако ми дадеш още едно парче, ще ти кажа благодаря…
— Не, ти яде достатъчно кейк — каза Марила с тон, който Анн вече познаваше добре, а Дейви трябваше да научи, че означава край на разговора.
Дейви премигна срещу Анн и след това се протегна през масата, сграбчи кейка, който бе сервиран за Дора, и от който тя бе отхапала съвсем малко, изтръгна го от пръстите й, след което отвори устата си до краен предел и набута цялото парче в нея. Устните на Дора трепнаха и Марила не можа да проговори от ужаса, който я обзе.
Анн възкликна веднага и вложи в тона си цялото си „учителско“ умение:
— О, Дейви, джентълмените не правят такива неща.
— Зная, че не правят — каза Дейви в мига, в който можа да отговори, — но аз не съм джентълмен…
— Но не искаш ли да бъдеш? — запита го ужасена Анн.
— Разбира се, че искам. Но никой не може да бъде джентълмен, докато расте…
— О, разбира се, че ти можеш — побърза да го увери Анн, виждайки в мига благоприятна възможност да посее семето на доброто. — Ти можеш да започнеш да се държиш като джентълмен, още когато си малко момче. А джентълмените никога не грабят нещата от дамите… нито пък забравят да кажат „благодаря“… нито дърпат косите на останалите.
— Не им е много забавно в такъв случай, това е факт — каза Дейви и пролича, че го казва искрено. — Предполагам, че ще почакам и ще стана джентълмен, чак когато порасна…