Точно по средата на молитвата на мистър Алън избухна серия от пронизителни писъци. Проповедникът спря молитвата си ужасен и отвори очи. Всички глави в паството се вдигнаха. Лорета Уайт се мяташе като обезумяла върху скамейката и се опитваше да сграбчи гърба на роклята си.
— О… мамо, мамичко… о, махни гоо… махай го… това лошо момче ми го постави във врата… мамичко… то слиза надолу… о, о…
Мисис Уайт скочи с каменно лице и изведе изпадналата в истерия и мятаща се от една страна на друга Лорета от църквата. Писъците на момичето заглъхнаха в далечината и мистър Алън продължи службата си. Но всички почувстваха този ден провален. За първи път в живота си Марила не проумя нищо от текста на молитвата, а Анн се вцепени на скамейката със зачервено от унижение лице.
Когато се върнаха у дома, Марила постави Дейви в леглото и го наказа да остане в него до края на деня. Тя реши да не му дава никаква друга храна, освен чай, хляб и мляко. Анн му донесе храната и приседна скръбно край него, докато той се хранеше със задоволство и без всякакво намерение да се покае.
— Предполагам — каза замислено той в един миг, — че Пол Ървинг не би пуснал гъсеницата във врата на едно момиче, нали?
— Наистина, не би го направил — каза с горчивина Анн.
— Е, в такъв случай, аз изпитвам някакво съжаление, че го направих — призна си Дейви. — Но това беше една толкова хубава гъсеница… Аз я намерих на стъпалата на църквата, малко преди да влезем в нея. Беше ми жал да я оставя. Пък и не беше ли много забавно, когато момичето пищеше?
Във вторник следобед Обществото за подобряване се събра в „Зелените покриви“. Анн побърза да се прибере вкъщи от училището, защото знаеше, че Марила ще има нужда от помощник и тя можеше да й помогне. Дора, чиста и прилежно облечена в нейната красиво колосана рокля с черен колан, седеше край членовете на подобряването в гостната, които спореха от време на време и от време на време млъкваха. При това тя държеше да я приемат за примерно дете. Дейви, който беше блажено мръсен, правеше кейкове от кал в двора пред плевниците.
— Казах му, че може да ги прави — каза с уморен глас Марила. — Помислих си, че ще му отвлече вниманието и няма да извърши някоя пакост. Може само да се изцапа от това. Ние ще успеем да си изпием чая, преди да го извикаме. Дора може да пие чая си с нас, но аз никога не бих си позволила да допусна Дейви да седне край масата, край всички членове на дружеството…
Когато Анн предложи на гостите чая, тя откри, че Дора не беше вече в гостната. Мисис Джаспър Бел каза, че Дейви се приближил до вратата и я извикал навън. След една бърза консултация с Марила в килера, двете решиха да позволят на двете деца да пият по-късно чая си заедно.
Пиенето на чай почти беше свършило, когато в трапезарията нахълта една окаяна на вид фигура. Марила и Анн се вгледаха в нея втрещени, а по лицата на гостите се изписа удивление. Можеше ли това да бъде Дора… това ридаещо, неописуемо същество, облечено в просмукана от рядката кал рокля и с коси, от които водата се стичаше на потоци върху новия, безупречно чист килим на Марила?
— Дора, какво се е случило с тебе? — извика Анн и отправи поглед, изпълнен с вина към мисис Джаспър Бел, за чието семейство се говореше, че е единственото в света, в което никога не се случват подобни инциденти.
— Дейви ме накара да вляза в кочината — проплака Дора. — Аз не исках, но той ме нарече страхлива котка. И аз паднах в кочината… и моята рокля се окаля, а прасето скочи отгоре ми. Роклята ми беше толкова ужасна, но Дейви каза, че ако застана под помпата, той ще я изчисти… и аз застанах, а той изпомпа вода върху ми, но роклята ми не стана никак по-чиста, а хубавият ми колан и обувките ми се развалиха…
Анн остана да пази честта на дома край масата, докато Марила се качи на горния етаж и преоблече Дора в собствените си стари дрехи. Дейви беше заловен и изпратен в леглото. За наказание бе оставен без вечеря.
Анн влезе в стаята му привечер и разговаря с него сериозно… един метод, на който тя имаше голямо доверие и който досега не беше показал категорични резултати. Каза му, че самата тя се чувства много зле от неговото поведение.
— Аз самият сега съжалявам — призна си Дейви. — Но неприятното е това, че винаги съжалявам за нещата, след като вече съм ги направил. Дора не искаше да ми помогне да направя онези кейкове, защото се страхуваше, че ще изцапа дрехите си и това ме влуди. Предполагам, че Пол Ървинг не би накарал неговата сестра да прескочи оградата на кочината, ако знаеше, че тя ще падне вътре, нали?