— Не, той не би и сънувал подобно нещо. Пол е един съвършен малък джентълмен.
Дейви затвори очи и стисна здраво клепачи, опитвайки се да медитира със смисъла на казаното от Анн няколко мига. След това той скочи и обви ръцете си около врата на Анн, гушейки пламналото си малко лице в гърдите й.
— Анн, не ме ли обичаш поне малко, макар и да не съм такова добро момче, каквото е Пол?
— Разбира се, че те обичам — каза искрено Анн. Кой знае защо, невъзможно бе да не обичаш Дейви. — Но бих те обичала много повече, ако не беше все пак такъв пакостник.
— Аз направих… още едно нещо… днес — продължи да мърмори Дейви. — Сега съжалявам и ме е ужасно страх да ти го кажа. Ти няма да се разсърдиш много, нали?… И няма да кажеш на Марила, нали?
— Не знам, Дейви. Вероятно трябва да й кажа. Но мисля, че мога да ти обещая да не й казвам, ако никога повече не го правиш, каквото и да е то.
— Не, никога няма да го правя повече. Във всеки случай малко вероятно е да я открия отново тази година. Намерих я на стъпалата към мазето.
— Дейви, какво е това, което си направил?
— Пуснах една крастава жаба в леглото на Марила. Ти можеш да се качиш горе и да я махнеш, ако искаш. Но кажи, Анн, не е ли страшно забавно да оставиш жабата в леглото?
— Дейви Кейт! — Анн се освободи като пружина от прегръдката му и се втурна по коридора към стаята на Марила. Леглото беше леко омачкано. Тя отметна одеялото с трепереща от бързината ръка и в него откри една съвсем истинска крастава жаба, която премигна срещу й изпод възглавницата.
„Как мога да махна това нещо от тук?“ — изстена Анн разтреперана.
Сети се за лопатката, с която изравяше пепелта от печката и се промъкна на долния етаж за миг, докато Марила бе заета с нещо в килера. Анн имаше доста неприятности, докато свали краставата жаба по стълбите, защото тя изскочи от лопатката три пъти и единия път Анн вече си помисли, че я е загубила в коридора. Когато най-накрая я изнесе в черешовата градина, въздъхна с дълбоко облекчение.
„Ако Марила знаеше, никога вече през живота си нямаше да се чувства спокойно в леглото си. Толкова се радвам, че този малък грешник се разкая навреме. Дайана ми дава знак от нейния прозорец. Радвам се… аз наистина чувствам нужда от малко развлечение, защото заради Антъни Пай в училището и Дейви Кейт у дома, нервите ми ще се скъсат от всичко това, което понасят за един божи ден.“
Глава девета
Въпрос на цвят
— Старата напаст Рейчъл Линд днес беше тук отново, непрекъснато ми досаждаше с приказки за някакъв абонамент за покупка на килим за църковната канцелария — каза мистър Харисън разгневен. — Аз се отвращавам от тази жена повече, отколкото от всеки друг, когото познавам. Тя може да ти изнесе цяла проповед, цяла беседа, може да я коментира след това само с шест думи, които ти хвърля в лицето като тухли.
Анн, която беше кацнала на ръба на верандата и се наслаждаваше на очарованието на мекия западен вятър, който духаше откъм наскоро изораните нивя през ноемврийския сумрак и леко и мелодично просвирваше сред извиващите си ели в долната част на градината, обърна замечтаното си лице към него.
— Неприятното е, че вие и мисис Линд не се разбирате взаимно — обясни тя. — Така се получава винаги, когато хората не се обичат един друг. Аз отначало също не харесах мисис Линд, но след като започнах да я разбирам, започнах да я харесвам.
— Мисис Линд може би се погажда с някои хора, но аз не продължавам да ям банани, защото са ми казали, че ще почна да ги харесвам, ако ги ям — изръмжа мистър Харисън. — А колкото до това да я разбираш, аз разбирам, че тя е една утвърдена сплетница, която винаги се бърка в чуждите работи и й го казах.
— О, то сигурно е наранило чувствата й много — каза укорително Анн. — Как можахте да й кажете такова нещо? Аз съм казвала някои ужасни неща на мисис Линд преди много време, но това се случи, защото излязох извън нервите си. Не бих могла да кажа всичко това преднамерено.
— Това, което казах, си беше истината и аз мисля, че истината трябва да се казва на всеки.
— Но вие не казвате цялата истина — възпротиви се Анн. — Вие казвате само неприятната част от истината. Ами… вие сте ми казвали много пъти, че косите ми са червени, но никога не сте ми казвали, че имам красив нос.
— Смея да кажа, че ти си знаеш това, без някой да ти го казва — засмя се мистър Харисън.
— Знам, че също имам червени коси… въпреки че косата ми сега е много по-тъмна, отколкото беше някога… така че няма нужда да ми казвате това отново…