— Е, е, аз ще се опитам и няма да го споменавам отново, след като си толкова чувствителна. Ти трябва да ме извиниш, Анн. Аз си имам навика да бъда прям и хората не трябва да ми се сърдят за това…
— Но те не могат да не ви се сърдят. И аз не мисля, че този навик ви е от полза. Какво ще си помислите за някой, който боде с борови иглички или с карфици хората и казва… „Извинете ме, не трябва да ми се сърдите… това просто ми е навик.“ Ами вие ще си помислите, че той просто е луд, нали? А колкото до това, че мисис Линд е сплетница, която се бърка непрекъснато в чуждите работи, вероятно то си е така. Но казахте ли й, че има добро сърце и винаги помага на бедните, и никога не казва и дума, когато Тимоти Котън краде буца масло от къщата й и казва на жена си, че го е купил от нея? Мисис Котън изтърсва пред мисис Линд след това, когато двете се срещнат, че маслото имало вкус на ряпа и мисис Линд само казва, че съжалява, че се е оказало толкова лошо.
— Предполагам, че тя има някои добри качества — призна мистър Харисън неохотно. — Повече хората имат добри качества. Аз самият имам добри качества, може би ти не ги подозираш. Но въпреки това, няма да дам нищо за този килим. Хората винаги се точат пред моя дом, за да просят пари, така ми се струва. Какво става с твоя проект за боядисването на сградата, напредва ли?
— Великолепно. Имахме среща на групата миналия петък вечерта и видяхме, че сме събрали много пари с подписката и можем да боядисаме сградата, и да я припокрием с дъски. Повечето от хората бяха много отзивчиви, мистър Харисън.
Анн беше добродушна девойка, но тя можеше да вкара капка по капка отрова в невинните на пръв поглед думи, когато случаят го изискваше.
— Какъв цвят ще я боядисате?
— Решихме да я боядисаме в доста хубав зелен цвят. Покривът ще бъде тъмночервен, разбира се. Мистър Роджър Пай ще донесе боята от града днес.
— Кой ще свърши работата?
— Мистър Джошуа Пай от Кармоди. Той почти е привършил с полагането на дъските на покрива. Трябваше да подпишем с него договор, защото всеки един от фамилия Пай, а те са четири семейства, казва, че няма да даде и един цент, ако Джошуа не се заеме със сградата. Те дадоха дванайсет долара, събраха ги помежду си, въпреки че някои хора мислят, че не сме получили нищо от фамилия Пай. Мисис Линд каза, че те се опитват да диктуват всичко.
— Главният въпрос е този Джошуа ще свърши ли работата добре. Ако я свърши, не виждам каква е разликата в това дали името му ще бъде Пай или Падинг.
— Познават го като добър работник, въпреки че казват, че е много особен човек. Той почти никога не говори.
— Доста особен е в такъв случай — каза мистър Харисън сухо. — Или поне така ще го нарекат хората тук. Аз никога не съм говорил толкова много преди да дойда в Ейвънли, трябваше да започна да говоря, за да се защитавам, в противен случай мисис Линд би казала, че съм глухоням и ще пусне подписка, за да се съберат пари за обучението ми на езика на глухите. Ти не си тръгваш още, нали Анн?
— Трябва. Трябва да ушия някои неща за Дора тази вечер. Освен това, Дейви вероятно е разбил сърцето на Марила с някоя нова пакост по това време. Тази сутрин първото нещо, което ме запита, беше следното: „Къде отива тъмнината, Анн? Искам да знам!“ Казах му, че отива от другата страна на планетата, но след закуска той заяви, че това не е така… че тя пропадала в кладенеца. Марила казва, ме го хванала да виси над кладенеца четири пъти днес, опитвал се да достигне тъмното…
— Той е голям палавник — заяви мистър Харисън. — Намина онзи ден и изтегли четири пера от опашката на Джинджър, преди да успея да го хвана около хамбара. Оттогава бедната птица е много тъжна. Тези деца трябва да са ти голяма грижа…
— Всяко нещо на този свят носи някаква неприятност — каза Анн, тайно решавайки за себе си да прости на Дейви следващата простъпка, след като беше отмъстил на Джинджър заради самата нея.
Мистър Роджър Пай донесе боята за сградата у дома си същата вечер и мистър Джошуа Пай, този толкова мълчалив мъж, го увери, че ще започне да боядисва сградата от следващия ден. Той не се тревожеше за задачата си. Сградата се намираше на така наричания от всички „по-долен път“. Късно през есента този път беше вече много кален и наводнен, така че хората минаваха за Кармоди по по-дългия „горен“ път. Сградата бе така обградена от елите, че оставаше напълно невидима до мига, в който не се стигнеше близо до нея. Мистър Джошуа Пай я боядиса на спокойствие, никой не наруши мира на неговото толкова недружелюбно сърце.