В петък следобед той привърши работата и си отиде в Кармоди. Скоро след като си замина, мисис Рейчъл Линд мина край сградата, имайки смелостта да преджапа калта на долния път, подгонена от любопитството да види как изглежда сградата като новобоядисана. Когато излезе от завоя на смърчовата горичка, тя се изправи пред сградата.
Видът на боядисаната постройка направи странно впечатление на мисис Линд. Тя изпусна юздите, вдигна ръце към небето и извика:
— Боже Господи! — тя не можа да откъсне поглед от сградата и като че ли не вярваше на очите си. След това се засмя почти истерично.
— Трябва да има някаква грешка… сигурно е грешка… Аз си знаех, че тези Пай ще оплескат нещата…
Мисис Линд подкара кабриолета си към къщи и срещна няколко души по пътя. Тя спря пред всеки един от тях, за да им разкаже за сградата. Новината се разпространи като зловещ пожар. Гилбърт Блайт, който се бе задълбочил над една тетрадка у дома си, чу новината от наетото от баща му момче привечер и се втурна, останал без дъх, към „Зелените покриви“. По пътя го настигна Фред Райт. Те намериха Дайана Бари, Джейн Андрюс и Анн Шърли, всичките седнали доста отчаяни край портите на „Зелените покриви“, под голите клони на големите върби.
— Това не е истина, нали, Анн? — възкликна Гилбърт.
— Истина е — отговори Анн и го изгледа като музата на трагедията. — Мисис Линд се отби на връщане от Кармоди, за да ми каже. О, това е просто ужасно! Каква е ползата да се подобрява каквото и да било!
— Кое е ужасното? — запита Оливър Слоун, който пристигна в същия миг с една кутия за шапки, която беше донесъл от града за Марила.
— Не си ли чул? — запита го гневно Джейн. — Е, това е… просто… този… Джошуа Пай… е боядисал сградата синя, вместо зелена… в един наситен, ярък син цвят, в този нюанс, в който се боядисват каруците и ръчните колички. А мисис Рейчъл каза, че това е най-отвратителният цвят за сграда, особено, когато е в комбинация с червен покрив, който тя някога е виждала или е могла да си представи. Човек просто можеше да ме духне с перце и щях да падна, когато чух това. Почти като сърдечен удар, в края на краищата тази неприятност ние си я докарахме.
— Как, за бога, можа да се случи такова нещо? — проплака Дайана.
Срамът от това немилостиво бедствие в края на краищата беше прехвърлен на фамилия Пай. Подобрителите бяха решили да използват боите на Мортън-Харис, а кутиите с боя на Мортън-Харис бяха в много голяма цветова разновидност и се предлагаха на цветна картичка. Един купувач избира нюанса, който му е необходим по цветната картичка и по съответния номер.
Номер 147 беше нюансът на зеленото, който всички желаеха и мистър Роджър Пай заръча на сина си, Джон Андрю, да каже на Подобрителите, че е ходил в града и е взел боята, която бяха поръчали, Подобрителите казаха на Джон Анндрю да каже на баща си да вземе боя номер 147. Джон Андрю твърдеше, че е казал точно това на баща си, но мистър Роджър Пай упорито заявяваше, че Джон Андрю го бил накарал да купи боя номер 157 и това разминаване си остана неразрешено до днес.
Тази вечер настъпи пълно объркване във всеки дом на Ейвънли, в който живееше някой от Подобрителите. Скръбта в „Зелените покриви“ беше толкова напрегната, че потисна дори Дейви.
Анн се разрида и дълго време не можеше да се успокои.
— Аз трябва да плача, въпреки че съм на седемнадесет години, Марила — ридаеше тя. — Толкова е потискащо. Като че ли над нашето Общество прозвънтя смъртна камбана. На нас просто ще ни се смеят до припадък.
В живота, както и в сънищата, обаче нещата често се приемаха на обратно. Хората от Ейвънли не се смяха, те прекалено много се разгневиха. Техните пари бяха отишли за боята на сградата и следователно те се чувстваха горчиво обидени от грешката. Общественото възмущение се концентрира върху семейство Пай. Роджър Пай и Джон Андрю бяха оплескали взаимно нещата, а колкото до самия Роджър Пай, той сигурно си беше роден глупак, след като не бе забелязал, че има нещо нередно, когато бе отворил кутиите и бе видял цвета на боята. Джошуа Пай отговори на критиките, отправени към него, че отношението на Ейвънли към цветовете не беше негов проблем, каквото и да бе неговото собствено мнение, той беше нает да боядиса сградата, а не да говори за нея, което означаваше, че трябваше да му се плати за извършената работа.
Подобрителите му платиха парите покрусени, след като се бяха консултирали с мистър Питър Слоун, който беше миров съдия.