— Трябва да му платите — каза им Питър. — Не можете да го държите него отговорен за грешката, след като той заявява, ме никога не му е казвано в какъв цвят трябва да бъде боядисана сградата, а само че ще получи кутиите с боя, за да извърши работата. Но това е голям срам и тази сграда наистина изглежда ужасно.
Нещастните Подобрители очакваха, че Ейвинли ще се отнесе към тях с много по-голямо презрение от когато и да било, но вместо това симпатията на обществеността нарасна неимоверно в тяхна полза. Хората си мислеха, че пламенната и ентусиазирана малка група, която бе работила толкова усърдно върху къщата от тяхното селище, е излъгана доста лошо. Мисис Линд им каза да продължат дейността си и заяви, че семейство Пай са наистина единствените хора на света, които не могат да свършат нещо, без да го оплескат. Мистър Мейджър Спенсър заръча да им кажат, че ще разчисти всички пънове по протежението на пътя пред неговата ферма и ще насади мястото с трева за своя собствена сметка, а мисис Харъм Слоун се отби един ден в училището и направи тайнствен знак на Анн да излезе на верандата, за да й каже, че ако „обществото“ иска да разоре лехи с герании на пресечките през пролетта, не трябва да се страхуват от нейната крава, защото, Анн сама може да се увери и да види, ако иска, че животното мародер го държат завързано на здрава верига. Дори мистър Харисън се разсмя, ако това неговото изобщо можеше да се нарече смях, и изглеждаше изпълнен изцяло със симпатия.
— Няма значение, Анн. Повечето бои потъмняват и стават по-грозни с всяка изминала година, но тази синя боя е толкова грозна само в началото и отсега нататък ще потъмнява приятно и ще става все по-хубава. А покривът е накован с дъски и е боядисан добре. Хората ще могат да влизат в сградата след всичко това и над главите им няма да капе дъжд. Вие все пак свършихте добра работа…
— Но синята сграда на Ейвънли ще се превърне в посмешище за всички жители на махалата отсега нататък — каза с горчивина Анн.
И трябваше да се признае, че това си беше така.
Глава десета
Дейви търси сензация
На път за вкъщи по Брезовата Пътека през един ноемврийски следобед Анн отново почувства със сигурност, че животът е много хубаво нещо. Денят беше преминал чудесно, всичко беше наред в нейното малко кралство. Сент Клер Донъл не беше се сбил с никое от другите деца заради името си, лицето на Прили Роджърсън беше толкова пламнало от главоболието, че тя нито веднъж не се опита да кокетира с момчетата в нейното обкръжение. Барбара Шоу беше преживяла само един инцидент… разля черпак вода върху пода… а Антъни Пай изобщо не беше идвал на училище.
— Колко хубав беше месец ноември тази година! — каза си Анн, която изобщо не беше се отказала от детинския си навик да говори сама на себе си. — Ноември е бил винаги толкова неприятен месец… като че ли годината внезапно е открила, че остарява и не може да направи нищо друго, освен да се разплаче и да се измъчва от това. Тази година остарява красиво… точно като великолепна стара лейди, която съзнава, че може да бъде очарователна дори със сиви коси и бръчици около очите. Дните са толкова хубави по тези места, а здрачът е вълшебен. През последните четиринайсет дни времето беше спокойно и дори Дейви се държа почти прилично. Аз наистина мисля, че той се е поправил много. Колко спокойни са дърветата днес… дори листец не трепва, освен когато вятърът разлюлее върховете им! Като вълна, дошла от някакъв далечен бряг. Колко красиви са дърветата! Здравейте, красиви дървета! Обичам всяко от вас като приятел!
Анн се спря и обви с ръце една малка брезичка и целуна кремавобелия й ствол. Дайана, която излизаше от завоя на пътеката, я видя и се засмя.
— Анн Шърли, нали казваш, че вече си пораснала. Аз мисля, не дори и на възраст, ти ще си като малко момиче, каквото ще си останеш завинаги.
— Е, не мога да отхвърля изведнъж навика да се чувствам понякога като малко момиче — каза весело Анн. — Разбираш ли, бях малко момиче цели четиринайсет години и съм пораснала едва през последните три. Сигурна съм, че винаги ще се чувствам като дете в гората. Тези разходки от училището до дома са почти единственото време, в което мога да мечтая… с изключение на онзи половин час преди да заспя. Толкова съм заета с преподаването и с ученето, с помощта, която оказвам на Марила при отглеждането на близнаците, че нямам други свободни мигове, в които да си въобразявам някои неща. Ти не знаеш в какви вълшебни приключения участвам за миг-два всяка вечер, след като си легна в източната мансарда. Винаги си представям, че съм нещо величествено, великолепно и триумфално… една велика примадона или милосърдна сестра от Червения Кръст, или кралица… Миналата вечер бях кралица. Наистина е чудесно да си представяш, че си кралица. Можеш да се наслаждаваш на всички кралски забавления, без да се страхуваш от неприятностите и можеш да спреш да бъдеш кралица, когато си поискаш, нещо, което не можеш да направиш в реалния живот. Но тук, в гората, обичам да си представям съвсем различни неща… Аз съм една горска нимфа, която живее в един стар бор или съм малка кафява горска фея, която е скрита под едно шумолящо листо. Тази бяла бреза, която ти ме залови да целувам, е моя сестра. Единствената разлика е, че тя е дърво, а аз съм момиче, но това все пак не е истинска разлика. Къде отиваш, Дайана?