— Надолу, към семейство Диксън. Обещах да помогна на Алберта да си скъси новата рокля. Не можеш ли да се разходиш надолу тази вечер, Анн, и да дойдеш у дома с мене?
— Бих могла… след като Фред Райт е извън града — каза Анн с прекалено невинен израз на лицето.
Дайана се зачерви, отметна главата си и закрачи напред. Тя обаче не изглеждаше обидена.
Анн наистина възнамеряваше да се разходи по тия места тази вечер, но не го направи. Когато пристигна в „Зелените покриви“, тя завари нещата в такова състояние, че всички мисли от този род изчезнаха от главата й.
Марила я пресрещна в двора с широко разтворени от ужас очи.
— Анн, Дора се е загубила!
— Дора се е загубила! — Анн погледна към Дейви, който се люлееше на дворната порта и откри някакво весело пламъче в очите му. — Дейви, знаеш ли къде е тя?
— Не, не зная — каза нахакано Дейви. — Не съм я виждал от вечерята насам, честен кръст.
— Мене ме нямаше само един час след вечерята — каза Марила. — Томас Линд се разболя изведнъж и Рейчъл ме извика веднага. Когато излязох оттук, Дора играеше с куклата си в кухнята, а Дейви правеше купчинки от кал зад хамбара. Върнах се само преди половин час… и Дора вече не се виждаше никъде. Дейви заявява, че изобщо не я е виждал, след като съм излязла от къщата.
— Наистина не съм я виждал — заяви тържествено Дейви.
— Може би е някъде наоколо — каза Анн. — Тя никога не се отдалечава много сама… ти знаеш колко примерна е. Вероятно е заспала в някоя от стаите.
Марила поклати глава:
— Претърсих цялата къща. Но може да е в някоя от пристройките.
Претърсването продължи. Всеки ъгъл на дома, всеки ярд и всички пристройки бяха претърсени от двете разтревожени жени. Анн преброди овощните градини и Хаунтид Ууд, викайки момичето по име. Марила взе една свещ и претърси мазето. Дейви ги придружаваше една подир друга и щедро предлагаше местата, които би могла да бъде Дора. Най-накрая Марила и Анн се срещнаха отново в двора.
— Такова мистериозно нещо! — изпъшка Марила.
— Къде може да бъде? — изказа на глас тревогата си Анн.
— Може да е паднала в кладенеца — подхвърли весело Дейви.
Анн и Марила се спогледаха страхливо в очите. Мисълта ги беше връхлетяла и двете още по време на претърсването, но нито една от тях не посмя да отвори дума за нея.
— Тя… може… да е… — прошепна Марила.
Анн се почувства зле, когато отиде до кладенеца и надникна в него. Ведрото си беше на поставката във вътрешността на отвора. Долу ниско проблясваше спокойната повърхност на водата. Кладенецът на фамилия Кътбърт беше най-дълбокият в Ейвънли. Ако Дора… но Анн не можеше да допусна тази мисъл в главата си. Тя потръпна и се махна от кладенеца.
— Изтичай за мистър Харисън — каза Марила и закърши ръце.
— Мистър Харисън и Джон Хенри не са тук… те днес отидоха до града. Ще отида за мистър Бари.
Мистър Бари дойде с Анн, носейки дълго навито въже, прикрепено на нещо, което приличаше на кука и което в края си имаше два остри шипа, подобни на шиповете на вилица. Марила и Анн стояха край него, изстинали и разтреперени от ужас и страх, докато мистър Бари претърси кладенеца, а Дейви, който беше застанал край портите, наблюдаваше групата и по лицето му можеше да се прочете огромно задоволство.
Най-накрая мистър Бари въздъхна облекчено.
— Тя не може да бъде тук долу. Много е интересно обаче къде може да е. Я ме погледни, млади човече, сигурен ли си, че не знаеш къде е сестра ти?
— Казах ви толкова пъти вече, че не знам — каза Дейви и по лицето му пролича обидата. — Може би някой скитник е дошъл и я е откраднал.
— Глупости — обади се рязко Марила, която все още беше под въздействието на облекчението, че Дора не е паднала в кладенеца. — Анн, предполагаш ли, че може да е прескочила до дома на мистър Харисън? Тя непрекъснато говореше за неговия папагал, откакто ти я взе онзи път със себе си…