Анн пропъди някакво лудо желание да се разсмее с убеждението, че то ще бъде фатално и след миг, съвсем сериозна, се зае да утвърждава авторитета на Марила.
— Защо, Дейви Кейт — изрече тя тържествено, — нещо ужасно ти се случи през същите тези дни.
Дейви я изгледа скептично.
— Имаш предвид това, че ме изпратихте в леглото, без да вечерям, предполагам — погледна я презрително той, — но това не е ужасно нещо. Разбира се, аз не го харесвам, но толкова много пъти сте ме изпращали в леглото, откакто съм тук, че започвам да свиквам. При това вие не печелите нищо, като ме карате да се качвам в леглото, без да вечерям, защото аз винаги ям два пъти повече на закуска…
— Нямам предвид това, че те изпращаме в леглото, без да си вечерял. А факта, че ти изрече лъжа днес. При това, Дейви… — Анн се приведе над рамката на леглото и размаха заплашително пръст срещу виновника, — тъй като за едно момче, което не казва истината, това е почти най-лошото, което може да му се случи. Така че Марила ти е казала истината.
— Но аз мислех, че лошото нещо ще бъде вълнуващо — възпротиви се Дейви с обида в гласа.
— Марила не може да бъде обвинена за това, което ти си мислил. Лошите неща невинаги са вълнуващи. Често те просто са отвратителни и глупави.
— Беше страшно забавно обаче да видиш как Марила и ти гледате надолу в кладенеца — призна Дейви, притискайки колене в брадичката си.
В стаята Анн запази лицето си сериозно, но щом излезе на стълбището, а после и на канапето в гостната се смя, докато я заболя лицето.
— Да беше ми казала каква е шегата — рече Марила с лека печал в гласа, — не съм забелязала нещо смешно днес.
— И ти ще се смееш, когато чуеш това — увери я Анн.
И Марила наистина се смя, факт, който показа колко много бе напреднало нейното образование, откакто бе осиновила Анн. Но тя въздъхна веднага след това:
— Предполагам, че не трябваше да му казвам това, въпреки че чух един свещеник да го говори на едно дете веднъж. При това той така ме вбеси. Това беше вечерта, в която вие бяхте на концерта в Кармоди и аз го слагах в леглото. Дейви ми каза, че не вижда защо трябва да се моли, след като още не е пораснал достатъчно, за да бъде от значение за самия Бог. Анн, аз не знам какво ще правим с това дете. Никога не съм го виждала изтощен. Чувствам се обезкуражена.
— О, не казвай това, Марила. Спомни си колко лоша бях самата аз, когато дойдох в този дом.
— Анн, ти никога не си била лоша… никога. Сега разбирам това напълно, когато виждам какво наистина е лошотия. Ти винаги се въвличаше в неприятности, това признавам, но мотивът ти винаги беше добър. Дейви просто обича неприятностите…
— О, не, не мисли, че наистина е лошо момче — замоли я Анн. — Той е просто един пакостник. Пък и тук е прекалено спокойно за него, сама разбираш. Липсват му момчета, с които да играе, а мозъкът му трябва да е зает с нещо. Дора е толкова примерна и благопристойна, тя не е добра компания за едно момче. Аз наистина мисля, че ще бъде по-добре за тях да тръгнат на училище, Марила.
— Не — каза решително Марила. — Моят баща винаги казваше, че децата не трябва да бъдат затваряни между четирите стени на училището, преди да са навършили седем години и мистър Алън казва същото. Близнаците могат да взимат няколко урока, но да ходят на училище не трябва, докато не навършат седем години…
— Е, в такъв случай трябва да се опитаме да променим Дейви у дома — каза весело Анн. — С всичките си грешки, той наистина е много мило малко момче. Не мога да не го обичам. Марила, може би е ужасно да говоря така, но честно казано, аз обичам Дейви повече от Дора, при все че тя е толкова добра…
— Не зная, но и аз чувствам нещата така — призна Марила. — А това не е честно, защото Дора не ни е донесла никаква неприятност. Тя не можеше да бъде по-добро дете, просто не я чувстваш, когато е у дома…
— Дора е прекалено добра — каза Анн. — Държи се толкова възпитано, като че ли не съществува човек, който може да й каже какво да прави. Тя си беше родена възпитана, така че не се нуждае от нас и аз мисля… — обобщи Анн и като че ли в следващия миг попадна точно на жизнената истина, — че ние обичаме повече хората, които имат нужда от нас. Дейви се нуждае от нас много.
— Той действително има нужда от нещо — съгласи се Марила. — Рейчъл Линд винаги казва, че това нещо е едно добро наплескване…
Глава единадесета
Факти и измислици
„Учителстването е наистина много интересна професия — написа Анн на една близка приятелка от Академията Куин. — Джейн казва, че според нея тя е монотонна, но аз не я намирам за такава. Почти е сигурно, че нещо забавно ще се случи всеки божи ден и децата казват толкова интересни неща. Джейн твърди, че тя наказва нейните ученици, когато използват странни думи. Тя прави това навярно, защото намира учителското за монотонно. Този следобед малкият Джими Андрюс се опитваше да каже по букви «луничав» и не успяваше. Е, — каза най-накрая той, — не мога да го изрека, но зная какво означава!“