Това необикновено писмо ме озадачи не малко. Знаех, че Анета не можеше да го е съчинила. Когато отидох в училище на следващия ден, аз я изведох на разходка надолу към поточето в междучасието и я помолих да ми каже истината за писмото. Анета се разплака и призна всичко. Каза ми, че никога не е писала писмо и че тя не знае как се пише то и какво трябва да се каже в него, но имало връзка любовни писма в чекмеджето на бюрото на майка й, които били писани до нея от един стар неин обожател.
— Не е баща ми — разрида се Анета. — Това е някой, който е учил за проповедник и затова можел да пише такива хубави писма, но майка й не се омъжила за него все пак. Казваше, че не можела да разчита на него, защото той пътувал през половината част от живота си. Но аз си помислих, че писмата бяха хубави и че мога да препиша оттук-оттам нещо от тях и да ти напиша писмото. Аз написах „учителко“ там, където той беше написал „лейди“ и вмъкнах нещо от себе си, когато успеех да го измисля, промених и някои от думите. Написах „рокля“ на мястото на „настроение“. Аз не знаех точно какво е това „настроение“, но предположих, че е нещо, което се носи. Не предполагах, че ти знаеш разликата. Не разбирам как позна, че не съм написала всичко самата аз. Трябва да си ужасно умна, учителко…
Казах на Анета, че е много лошо да преписваш писмото на друг човек и да го пробутваш като свое собствено. Но се страхувам, че Анета не се разкая за всичко и много от нещата останаха неразкрити.
— Аз наистина те обичам, учителко — разрида се момичето. — Това беше цялата истина, въпреки че проповедникът е написал писмото пръв. Наистина те обичам с цялото си сърце.
Много е трудно да смъмриш някого, както заслужава при тези обстоятелства.
Ето и писмото на Барбара Шоу. Не мога да възстановя първоначалните му грешки.
„Скъпа учителко,
Ти каза, че мога да ти пиша за едно посещение. Аз съм ходила на гости само веднъж. Това беше в дома на моята леля Мери миналата зима. Моята леля Мери е много особено жена и много голяма домакиня. Първата вечер у тях бяхме на чай. Аз ударих буркана и го счупих. Леля Мери каза, че тя е имала този буркан още от деня, в който се е омъжила и никой не го е чупил преди това. Когато се изправихме, аз настъпих роклята й и всичките й набори по полата се разкъсаха. На следващата сутрин, когато станах, аз ударих каната в легена и счупих и каната, и легена, и преобърнах чаша чай върху покривката на масата за закуска. Когато помагах на леля Мери да нареди чиниите за вечеря, изпуснах една чиния от китайски порцелан и тя се разби на парчета. Същата вечер паднах по стълбите и си навехнах глезена и се наложи да остана в леглото цяла седмица. Чух как леля Мери каза на вуйчо Джоузеф, че това е цяло щастие, защото в противен случай съм щяла да изпочупя всичко в къщата. Когато се оправих, беше станало време да се върна у дома. Не обичам да гостувам много. Повече обичам да ходя на училище, особено откакто дойдох в Ейвънли.
С уважение:
Уили Уайт започва така:
„Уважаема мис,
Аз искам да ти разкажа за моята Много Смела Леля. Тя живее в Онтарио и един ден тя отиде в хамбара и видя едно куче на двора. Кучето нямаше работа на това място, затова тя взе една пръчка и го удари силно, и го прогони в хамбара, и го затвори в него. Много скоро един мъж дойде, за да си търси някакъв именажерен лъв (остава открит въпросът — дали Уили имаше предвид лъв от менажерия?), който бил избягал от цирка. И се оказа, че кучето било лъв и моята Много Смела Леля беше го затворила в хамбара с помощта само на една пръчка. Чудно беше, че тя не беше много висока, но беше много смела. Емерсън Гилис казва, че ако тя е мислила, че това не е куче, нямало е да бъде чак толкова смела.
Но Емерсън ревнува, защото той самият си няма Смела Леля, а си има само вуйчовци.“
Аз пазя най-доброто, написано напоследък. Ти ми се смееше, защото мисля, че Пол е гений, но съм сигурна, че неговото писмо ще те убеди, че той е наистина едно много необикновено момче. Пол живее близо до брега с баба си и наоколо няма деца, с които да си играе… няма истински деца, с които да си играе. Ти си спомняш, че професорът, който беше директор на нашето училище, ни казваше, че не трябва да имаме „фаворити“ сред учениците, но аз не мога да не обичам Пол Ървинг най-много от всички мои ученици. Не мисля, че това е вредно обаче, защото всички обичат Пол, дори мисис Линд, която винаги е казвала, че никога не е вярвала, че може да понася един янки. Другите момчета в училището го обичат също. Няма нищо слабо или момичешко в него, въпреки че обича да мечтае и да си фантазира. Той е много мъжествено момче и се справя сам много добре във всички игри. Той се би наскоро със Сент Клер, защото Сент Клер каза, че Съюзният Джак е излязъл много напред пред американския отбор под националното знаме със звездите и ивиците… Резултатът беше една изтощителна битка и едно взаимно съгласие двамата да уважават собствения си патриотизъм отсега нататък.