Сент Клер каза, че той може да удря най-силно, но Пол може да удря най-бързо.
Ето писмото на Пол.
„Моя скъпа, учителко,
Ти ни каза, че можем да ти напишем нещо интересно за хората, които познаваме. Аз мисля, че най-интересните хора, които познавам, са моите обични хора и аз имам намерение да ти разкажа за тях. Аз на никого не съм разказвал за тях, освен на баба и на татко, но бих искал и ти да знаеш за тях, защото ти разбираш нещата. Много хора не разбират нещата, така че няма смисъл да им се разказва.
Моите скъпи хора живеят на брега. Аз често ги посещавах, почти всяка вечер, преди да дойде зимата. Сега аз не мога да ходя при тях чак до пролетта, но те ще си бъдат там, защото хората като тях никога не се променят… това е чудесно нещо. Нора беше първата от тях, с която се запознах, мисля, че я обичам най-много. Тя живее в Андрюс Коув и има черни коси и черни очи. Тя знае всичко за морските сирени и за водните духове. Ти трябва да чуеш историите, които тя разказва. След това са Моряците Близнаци. Те не живеят никъде, те плуват през целия си живот, но често идват на брега, за да ми разкажат нещо. Те са двама весели моряци и са видели всичко в света… и дори това, което е извън света. Знаеш ли какво се случило на по-младия Моряк Близнак веднъж? Той плувал и плувал направо към лунната пътека. Лунната пътека е една диря, която луната прави над водата, когато тя се издига от морето, ти знаеш, учителко. Е, младият Том Моряка плувал по лунната пътека докато се изкачил направо на луната и там имало една малка златна врата и той я отворил и преминал през нея. Преживял чудесни приключения на луната, но това писмо ще стане много дълго, ако ти разкажа за всички тях.
След това е Златната Лейди от пещерата. Един ден аз открих една голяма пещера надолу по брега и влязох в нея и след известно време попаднах на Златната Лейди. Тя имаше златни коси, които стигаха чак до стъпалата й и роклята й цялата блести и припламва като живо злато. И тя има златна арфа и свири на нея по цял ден… човек може да чуе музиката по всяко време край брега, ако слуша внимателно, но повечето от хората биха помислили, че това е вятърът, който свири в скалите. Аз никога не съм казвал на Нора за Златната Лейди. Страхувах се, че това ще нарани чувствата й. Нейните чувства биха се наранили, дори ако говоря по-дълго време с Близнаците Моряци.
Аз винаги срещам Близнаците Мораци край Стрипт Рокс. Младият Близнак Моряк е много добродушен, но по-възрастният Близнак Моряк може да изглежда страшно разгневен понякога. Аз подозирам, че старият Близнак Моряк би станал и пират, ако поиска. Има наистина нещо много мистериозно около него. Той изруга веднъж и аз му казах, че ако го направи още веднъж, не трябва да идва на брега да говори с мене, защото аз съм обещал на баба, че никога няма да се свързвам с хора, които ругаят. Той се изплаши здравата, заклевам се и каза, че ако му простя, той би ме отвел при залеза. Така че на следващата вечер, когато си седях на скалите и старият Близнак доплува с една великолепна лодка, аз влязох в нея. Лодката цялата беше от перли и цветовете на дъгата, отвътре приличаше на морска раковина, а платното й беше като лунен блясък. Е, ние плувахме направо към залеза. Помисли за това, учителко, аз съм бил в залеза. И какво предполагаш, че е той? Залезът е една земя, осеяна с цветя, като една голяма градина, а облаците са лехите на цветята. Ние доплавахме до едно голямо пристанище, цялото златно и излязохме от лодката върху една голяма поляна, цялата покрита с лютичета, големи колкото рози. Аз стоях дълго сред тях. Може би цяла година, но старият Близнак каза, че са минали само няколко минути. Ти сама разбираш, в земята на залеза времето е много по-дълго, отколкото е тук.
Твоят любящ те ученик:
Пол Ървинг.
П.С. Разбира се, това писмо не е истина, учителко.“
Глава дванадесета
Петък, 13
Всичко започна предишната нощ с непрестанно, безсънно бдение, причинено от ужасен зъбобол. Когато Анн се вдигна от леглото в сумрачната, хаплива зимна утрин, почувства, че животът е монотонен, банален и безполезен.
Тя не отиде в училището с ангелско настроение. Бузата й беше подута и лицето й беше изкривено от болката. Класната стая беше студена и задимена, защото огънят не се разпалваше и децата се бяха струпали на отделни групички и трепереха от студа. Анн ги разпрати по местата им с по-остър тон, от когато и да било. Антъни Пай се отправи наперено към своето място с неговата постоянно нахакана походка и Анн го видя да шепне на момчето, което седеше до него нещо, а след това отправи поглед към нея и се захили.