Анн се свлече зашеметена и пребледняла на стола си, а всички момичета изпищяха и се изкатериха върху чиновете си. Джо Слоун стоеше като закован сред цялата тази олелия, а Сент Клер, премалял от смях, се олюляваше насам-натам по пътеката между чиновете. Прили Роджърсън припадна, а Анета Бел изпадна в истерия.
Стори им се, че бе изминало много време, въпреки че бяха изтекли само няколко минути, преди бомбичките да утихнат. Анн, която вече беше възвърнала самообладанието си, спусна се да отвори вратата и прозорците, за да може димът и газовете, които бяха изпълнили стаята, да излязат навън. След това тя помогна на момичетата да пренесат припадналата Прили на верандата, където Барбара Шоу, която бе изпаднала в истерично желание да помогне, изля пълно ведро леденостудена вода върху лицето и раменете на Прили, преди някой да беше успял да я спре.
Измина цял час, докато спокойствието се възвърне, но всеки можеше да почувства какво бе това спокойствие. Всички ученици разбираха, че дори експлозията не беше променила душевното състояние на учителката им. Никой, с изключение на Антъни Пай, не посмя да прошепне и дума. Нед Клей само проскърца с калема си, докато събираше числата, но когато срещна погледа на Анн, му се прииска да се бе разтворила земята и да го погълне. Класът по география бе подгонен из целия континент с такава скорост, че на всички им се зави свят. Класът по граматика направи анализ за части от секундата. Честър Слоун, който произнасяше думата „благоуханен“ с две у, бе накаран да почувства, че няма да може да преживее позора на това положение — нито в този свят, нито в онзи, който щеше да се роди в бъдеще.
Анн знаеше, че се държи глупаво и че на този инцидент щеше да се смее още същата вечер край масата по време на чая, но тази мисъл само увеличи яростта й. В едно по-спокойно състояние, тя можеше да излезе от положението със смях, но сега това беше невъзможно, така че тя се отнесе към него с ледено презрение.
Когато Анн се върна в училището след обяд, всички деца бяха, както обикновено, по местата си и всяко лице беше приведено усърдно към дъската на чина, с изключение на лицето на Антъни Пай. Той гледаше над ръба на книгата си към Анн, черните му очи искряха от любопитство и подигравка. Анн дръпна чекмеджето на бюрото си, за да намери тебешир и под самата й ръка се стрелна едно хубаво мишле, то изскочи на бюрото и от там се хвърли на пода.
Анн изпищя и отскочи назад, като че ли бе видяла змия пред себе си, а Антъни Прай се разсмя гръмко.
След това настъпи тишина… една много зловеща и неприятна тишина. Анета Бел беше раздвоена в съзнанието си — дали да припадне отново или не, още повече, че не се знаеше точно къде бе отишла мишката. Тя все пак реши да не припада. Кой можеше да излезе от истеричното състояние при вида на една такава учителка, на която лицето беше побеляло, а очите й присвяткаха яростно пред класа?
— Кой постави мишката в бюрото ми? — запита Анн. Гласът й беше много тих, но от него една тръпка премина по гърба на Пол Ървинг.
Джо Слоун срещна погледа й и се почувства отговорен от главата до петите, но езикът му се преплете ужасно:
— Н-н-н-е… съм… аз, учителко… н-н-н-е… с-с-с-съм… аз…
Анн не обърна внимание на бедния Джоузеф. Тя впери поглед в Антъни Пай, а Антъни Пай се обърна и погледна назад, без да почувства нито срам, нито вина.
— Антъни, ти ли беше?
— Да, аз бях — каза безочливо той.
— Ела тук, Антъни.
Това наказание изобщо не можеше да се приеме за най-суровото, което Антъни Пай бе понасял. Анн, макар и в този миг тя да беше една Анн с буреносна душа, не можеше да си позволи да наказва децата жестоко. Но показалката й се раздвижи енергично и най-накрая смелостта на нахакания Антъни Пай изчезна, той примига и сълзите напълниха очите му.
Анн се сепна в един миг от угризението, отпусна показалката и каза на Антъни да си седне на мястото. Тя също седна зад бюрото си и се почувства засрамена, почувства, че се разкайва и горчиво съжали за случилото се. Нейният внезапен гняв бе изчезнал и си помисли какво не би дала, за да може да си поплаче за облекчение. Излезе така, че въпреки всичките хвалби, които беше изричала по този въпрос… всъщност бе ударила един от своите ученици. Как щеше да триумфира Джейн! И как мистър Харисън щеше да се смее! Но по-лошото от всичко това, най-горчивата мисъл, породена от случилото се, беше мисълта, че бе загубила последната си възможност да спечели Антъни Пай. Той никога вече нямаше да може да я обикне.