Както някои биха се изразили, с херкулесовско усилие Анн сдържа сълзите си до дома тази вечер. След това се затвори в източната мансардна стая и изплака всичкия си срам, угризенията си и цялото си разочарование, заровена във възглавницата… плака толкова дълго, че Марила се разтревожи и нахлу в стаята, настоявайки да научи каква неприятност й се бе случила.
— Неприятното е това, че имам проблеми със съвестта — зарида Анн. — О, това си беше един петък, тринайсето число, Марила. Толкова се срамувам от самата себе си. Загубих самообладание и набих Антъни Пай.
— Радвам се да чуя това — каза решително Марила. — Той заслужаваше да бъде набит много-много отдавна.
— О, не, не, Марила. Не виждам как ще мога да погледна децата отново в очите. Чувствам, че съм се самоунижила и съм паднала толкова ниско. Ти не знаеш колко ужасно, грубо и жестоко беше. Не мога да забравя изражението в очите на Пол Ървинг… Той гледаше толкова учуден и разочарован. О, Марила, толкова много се опитвах да бъда търпелива и да спечеля симпатията на Антъни… и сега всичко отиде на вятъра.
Марила положи твърдата си, загрубяла от работата, ръка върху лъскавата разчорлена коса на Анн с удивителна нежност. Когато риданията на момичето се успокоиха, тя се обърна много ласкаво към него:
— Вземаш много присърце нещата, Анн. Ние всички правим грешки… но хората ги забравят. И петък, тринайсето число идва за всеки. Колкото до Антъни Пай, защо трябва да се тревожиш, че той няма да те обича? Той е само един.
— Не мога да го позволя. Искам всички да ме обичат и ме боли, когато дори само един не ме обича. А Антъни Пай вече няма да ме обича. О, аз се държах днес като идиотка, Марила. Ще ти разкажа цялата история.
Марила изслуша цялата история и дали тя се засмя на нещо, Анн така и не разбра. Когато разказът свърши, тя се обърна към нея оживено:
— Е, няма значение. Този ден е свършил и идва следващият утре, в него няма да има грешки, както ти сама казваше. Ще видиш, че една хубава чаша чай и онези сладкиши със сливи, които направих днес, ще повдигнат духа ти.
— Сладкишите със сливи няма да излекуват мислите ми — не можеше да се утеши Анн, но Марила си помисли, че тя достатъчно си беше възвърнала хладнокръвието и можеше да изслуша един цитат.
Веселата вечерна трапеза, озарена от лъчезарните лица на близнаците, както и безподобните сладкиши със сливи, които Марила беше приготвила… и от които Дейви изяде четири, наистина „повдигнаха духа“ й в значителна степен. Тя спа добре тази нощ и се събуди на сутринта, за да открие, че самата тя, както и светът около нея, са се променили. Бе валял нежен и пухкав сняг през всичките часове на тъмата и красивата белота, и блестящата в скрежа слънчева светлина като че ли с магическа мантия бяха покрили всички грешки и унижения от миналото.
— „Всяка утрин е ново начало, всяка утрин светът става нов“ — изпя Анн, докато се обличаше.
Със сърце, изпълнено с благодарност към снега, тя трябваше да измине пътя до училището, мислейки си, че наистина е дяволско съвпадение, че Антъни Пай разравяше пъртината на пътя точно в мига, в който тя напусна полянката пред „Зелените покриви“. Анн се почувства толкова виновна, колкото би се почувствала и ако те двамата си бяха разменили местата, но за нейно необяснимо удивление, Антъни не само свали шапката си… нещо, което никога досега не беше правил, но и с лекота изрече:
— Трудно се върви, нали? Мога ли да ви помогна с книгите, учителко?
Анн му подаде книгите си и се запита дали изобщо беше се събуждала тази сутрин. Антъни вървеше мълчаливо по пътя за училището, но когато Анн си взе книгите от него, тя му се усмихна… не с онзи стереотипен „вид“ усмивка, който той заслужаваше за своята упорита арогантност, а с една внезапна и искрено дружелюбна усмивка. Антъни се усмихна… не, ако трябваше да се каже цялата истина, Антъни отново се захили. Хиленето не се смяташе за акт на уважение, но Анн внезапно почувства, че дори да не бе спечелила симпатията на Антъни, по един или друг начин, беше спечелила неговото уважение.
Мисис Рейчъл дойде на другия ден у дома и потвърди това:
— Е, Анн, мисля, че си спечелила Антъни Пай, ето какво… Той казва, че ти вярва, че си добра, макар и да си момиче. Казва, че боят, който си му хвърлила, е бил „съвсем по-мъжки“…