— Никога не съм очаквала, че ще го спечеля, след като го набия — каза Анн с известно прискърбие, чувствайки, че нейните идеали й бяха изиграли някакъв номер, — това не изглежда много хубаво. Сигурна съм, че моята теория за любезността не може да е грешна.
— Но семейство Пай са едно изключение на всички познати правила, ето какво… — заяви мисис Рейчъл Линд с дълбоко убеждение.
Мистър Харисън, когато разбра за случилото се, каза следното:
— Мислех, че ще стигнеш до тук.
А Джейн се възползва от този факт безмилостно.
Глава тринадесета
Златен пикник
По пътя за Орчард Слоуп Анн срещна Дайана, която се бе отправила към „Зелените покриви“. Двете се срещнаха точно край мъхнатия стар дървен мост, който минаваше над потока при Хаунтид Ууд и седнаха в страни от Драйд Бабъл, където тънките папрати се разстилаха като къдрокоси глави на зелени горски духове, разбудени от дрямката им.
— Тъкмо бях тръгнала да те помоля да ми помогнеш да посрещна рождения си ден в събота — каза Анн.
— Твоят рожден ден? Но твоят рожден ден бе през март!
— Това не беше моя грешка — засмя се Анн. — Ако моите родители ме бяха информирали, това нямаше да се случи. Бих избрала да се родя през пролетта, разбира се. Сигурно е прекрасно да дойдеш на този свят с майските цветя и с виолетките. Винаги ще се чувстваш тяхна кръвна сестра. Но след като не съм се родила през пролетта, поне мога да празнувам през пролетта рождения си ден. Присила ще дойде в събота, Джейн също ще бъде у дома. Ние четирите ще отидем в гората и ще прекараме един чудесен ден, ще посрещнем и ще се запознаем с пролетта. Нито една от нас всъщност не я познава, но можем да я срещнем там, в гората, както никъде другаде. Искам да проуча всички онези поляни и усамотени местенца в онзи край. Имам чувството, че там изобилстват прекрасни кътчета, които никой не е виждал истински, въпреки че може би много хора са ги зървали. Ще станем приятелки с вятъра и небето, със слънцето и ще донесем в домовете си пролетта в сърцата си…
— Това звучи ужасно красиво — каза Дайана с някакво вътрешно недоверие в магическите думи на Анн. — Но няма ли да е прекалено влажно все още из някои места?
— О, ще си носим гумените постелки — Анн отстъпи на крачка от романтиката. — И аз искам от тебе да прескочиш у нас рано в събота сутринта, за да подготвим храната за обяда ни. Ще приготвя по възможност най-прекрасните неща… неща, които ще подхождат на пролетта, разбираш ли… малки желирани сладкиши и бишкоти, и курабийки, замразени в розов и жълт сладолед, както и кейк с лютичета. Трябва да си направим също и сандвичи, въпреки че те не звучат толкова поетично.
Събота бе идеален ден за пикник… един ден, изпълнен със свежест и синева, топъл, слънчев, само лекият ветрец шумолеше в ливадите и овощните градини. Всяко окъпано от слънчевата светлина място по хълмовете и поляните беше отрупано с нежни цветя и зеленина.
Мистър Харисън, който брануваше земята в задната част на фермата си и чувстваше магията на пролетта дори в своята кръв на средна възраст, видя четирите момичета с кошниците да минават по синора на неговата нива, там, където тя достигаше брезовата горичка, сред която се мяркаха и ели.
Гласовете на девойките бяха весели и ехото на смеха им достигаше до самия него.
— Толкова е лесно да се почувстваш щастлив в ден като този, нали? — възкликна Анн, изразявайки в тези си думи цялата си философия. — Хайде да се опитаме да го превърнем наистина в златен ден, момичета, в един ден, към който винаги можем да се връщаме в мислите си с удоволствие. Ще търсим само красотата и ще отхвърляме от погледите си всичко останало. Махайте се, глупави грижи! Джейн, ти мислиш за нещо лошо, което се е случило в училището вчера…
— Как позна? — зяпна от удивление Джейн.
— О, познавам го по изражението на лицето ти. Долавяла съм го толкова често по собственото си лице. Изхвърли го от съзнанието си, тук е толкова хубаво. Остави черните мисли за понеделник, ако те се разпилеят, още по-добре. О, момичета, момичета, вижте това място е пълно с виолетки! Има нещо, което заслужава да остане в картинната галерия на паметта. Когато стана на осемнайсет години… ако наистина стана… ще затворя очите си и ще видя тези виолетки точно такива, каквито ги виждам и сега. Това е първият хубав подарък, който нашият ден ни прави…
— Ако човек може да си представи една целувка в образ, мисля, че тя би приличала на виолетката — каза Присила.