— Аз — да бъда висока и стройна — каза Дайана.
— Аз — да бъда известна — каза Присила.
Анн си помисли за косата си и след миг пропъди мисълта като незаслужаваща внимание.
— Аз бих си пожелала винаги да е пролет, във всички сърца и през целия ни живот — каза тя.
— Но това — обади се Присила, — означава този свят да заприлича на небесата…
— Само на част от небесата. В другите части би могло да бъде лято и есен… да, и малко зима, разбира се. Мисля, че искам блестящи, снежни полета и бял скреж в небесата понякога. Нали, Джейн?
— Не зная — Джейн изпита затруднение в този миг.
Джейн беше добро момиче, ходеше редовно на църква, опитваше се съзнателно да живее съобразно професията си и вярваше във всичко, което преподаваше. Но, въпреки това, тя никога не беше си мислила за небесата повече, отколкото бе необходимо.
— Мини Мей ме запита онзи ден дали на небесата бихме могли да си носим новите дрехи всеки ден — засмя се Дайана.
— Не й ли каза, че бихме могли — запита Анн.
— За бога, не! Казах й, че там не бихме мислили изобщо за дрехи…
— О, аз съм сигурна, че ще мислим… малко — каза със сериозно изражение Анн. — Ще имаме много време за това в цялата тази вечност и няма да изпуснем по-важните неща. Мисля, че всички ние ще носим красиви дрехи… или предполагам, че по-правилно е да се каже одеяния. Бих искала да нося розово първите няколко века… дълго време ще мине, докато се уморя от него, сигурна съм. Наистина обичам розовото, а не мога да го нося в този свят.
Отвъд смърчовете полянката се спускаше надолу в слънчева широка равнина, където един дървен мост се извиваше над някакво поточе и момичетата навлязоха сред великолепна брезова горичка, окъпана от слънцето. Тук въздухът беше като прозрачно старо вино, а листата — свежи и зелени, и земята около дърветата приличаше на мозайка от трептяща светлина. Откриха още диви череши и една малка долинка, пълна с гъвкави ели, след това излязоха на хълма, който бе толкова стръмен, че момичетата останаха без дъх, докато го изкачваха, но когато достигнаха върха му и излязоха на откритото, видяха, че там ги очаква най-хубавата изненада.
Отвъд се простираше „задната мера“ на фермите, която достигаше до горната част на пътя за Кармоди. Точно пред тях, в едно обградено от брези и ели място, което бе открито от южната си страна, се намираше градина… или нещо, което някога бе било градина. Една полуразрушена каменна дига, обрасла с мъхове и трева, ограждаше тази градина. В източната й страна имаше цяла редица черешови дървета, бели в короните като преспи сняг. Все още личаха следи от някакви стари пътеки и от една двойна леха от розови храсти се мярна пред очите им в средата на парцела, но останалата част от мястото представляваше равнина, отрупана с жълти и бели нарциси, които полюшваха на вятъра най-ефирните си и най-красиви цветове над тучната зелена трева.
— О, каква съвършена красота! — извикаха три от момичетата.
Само Анн продължаваше да съзерцава гледката в красноречиво мълчание.
— Как, за бога, се е случило така, че тук някога е имало градина? — запита смаяна Присила.
— Може би това е градината на Хестър Грей — каза Дайана. — Чувала съм майка ми да говори за нея, но никога досега не бях я виждала и не съм предполагала, че може да съществува все още. Чувала ли си историята, Анн?
— Не, но името ми звучи познато.
— О, виждала си го в гробището. Тя е погребана в ъгъла край тополите. Виждала си онзи малък кафяв камък, на който са издълбани едни разтворени врати и е изписано: „В памет на Хестър Грей, двайсет и две годишна!“. Джордан Грей е погребан точно до нея, но над него няма камък. Чудно защо Марила не ти е разказала за това, Анн. Естествено, това се е случило преди трийсет години и всички са го забравили.
— Е, ако това е история, ние трябва да я знаем — каза Анн.
— Хайде да седнем тук долу, сред нарцисите и Дайана ще ни я разкаже. Хей, момичета, та те са стотици… покрили са всичко. Като че ли тази градина е постлана с килим от лунна и слънчева светлина. Това откритие си заслужава вниманието ни. Като си помисля само, че съм живяла на миля разстояние от това място цели шест години и никога досега не съм го виждала… Хайде, Дайана.
— Преди много години — започна Дайана — тази ферма принадлежала на стария мистър Дейвид Грей. Той не живеел в нея… той живеел там, където сега живее Сайлъс Слоун. Имал един син, Джордън. Отишъл Джордан една зима в Бостън на работа и докато бил там, се влюбил в едно момиче на име Хестър Мъри. Тя работела в магазин и мразела работата си. Била отгледана на село и винаги искала да се върне на село. Когато Джордан я помолил да се омъжи за него, тя му казала, че би се омъжила, ако той я отведе далече от Бостън, в някое тихо и спокойно място, където няма да вижда нищо друго, освен полята и дърветата. Така че той я довел в Ейвънли. Мисис Линд каза, че той бил поел страхотен риск като се оженил за една янки и това било така, защото Хестър била много крехка девойка и много лоша домакиня, но майка казва, че била много хубава и мила, и Джордан просто боготворял земята, по която тя стъпвала. Е, мистър Грей дал на Джордан тази ферма и той си построил малка къща тук, отзад, и Хестър живяла в нея цели четири години. Тя не излизала много и трудно някой можел да я види, освен майка ми и мисис Линд. Джордан й направил тази градина, тя била луда по нея и прекарвала по-голямата част от времето си там. Не била много добра домакиня, но много обичала цветята и умеела да ги отглежда. А не след дълго се разболяла. Майка ми си мислела, че тя боледувала от белодробна туберкулоза още преди да дойде по тези места. Тя наистина никога не легнала на легло, но ставала все по-слаба и по-слаба от ден на ден. Джордан не можел да наеме никого да я гледа. Той самият се грижел за нея и майка ми казва, че бил толкова нежен и мил, колкото би могла да бъде и една жена. Всеки ден той я обвивал в един шал и я отнасял в градината… и тя седяла там на една пейка напълно щастлива. Хората говорят, че тя карала Джордан да коленичи край нея всяка вечер и всяка сутрин, за да се моли с нея тя да умре навън в градината, когато му дойдело времето. И молбата й била чута. Един ден Джордан я изнесъл на пейката, а след това набрал всичките рози в градината и ги натрупал върху нея, а тя само му се усмихнала… и затворила очи… това е… — завърши Дайана тихо. — Това е краят.