— О, каква прочувствена история — въздъхна Анн, изтривайки сълзите от лицето си.
— Какво станало с Джордан? — запита Присила.
— Той продал фермата след смъртта на Хестър и се върнал в Бостън. Мистър Джейбиз Слоун купил фермата и изтеглил къщата до пътя. Джордан починал след десет години и тялото му било докарано у дома и погребано до тялото на Хестър.
— Не мога да разбера защо тя е искала да живее тук, далеч от всичко — каза Джейн.
— О, напълно разбирам това — каза Анн замислено. — Аз самата не бих го искала, въпреки че обичам полята и горите, защото обичам също и хората. Но мога да разбера какво е чувствала Хестър. Тя е била уморена до смърт от шума на големия град и от тълпите на хората, които постоянно са идвали и са си отивали, без да й донесат нещо на самата нея. Тя просто е искала да избяга от всичко това и да живее в някое тихо, зелено, дружелюбно място, където е можела да си почине. И е получила онова, което е желала, нещо, което се случва на много малко хора, мисля аз. Тя е изживяла четири хубави години преди да умре… четири години на пълно щастие, така че би могло да й се завижда, а не да се съжалява. Да затвориш очите си и да заспиш сред розите край човека, когото си обичала най-много на света… и да му се усмихнеш… о, аз мисля, че това е красиво!
— Тя е посадила онези черешови дървета, хей там — каза Дайана. — Тя споделила на майка, че никога няма да доживее да хапне от плодовете им, но искала да си мисли, че нещо, което тя е засадила, ще се роди и ще помогне на света да стане по-красив след смъртта й.
— Радвам се, че хванахме по този път — каза Анн с блеснали от вълнение очи. — Това е моят нов рожден ден, нали знаете, и тази градина, и тази история са подарък за рождения ми ден. Казвала ли ти е майка ти как е изглеждала Хестър Грей, Дайана?
— Не… само това, че е била хубава…
— Много се радвам за това, защото мога да си представя как е изглеждала, без да се затруднявам от фактите. Аз мисля, че е била много слабичка и малка, с нежни къдрави тъмни коси и големи, мили, кротки кафяви очи, и с малко тъжно и бледо лице.
Момичетата оставиха кошниците си в градината на Хестър и прекараха остатъка от следобеда, лудувайки из горите и полята, които я заобикаляха и откриха много други хубави скрити местенца и полянки. Когато огладняха, обядваха на най-хубавото местенце… на стръмния бряг на ромолящото поточе, където белите брези се извисяваха над рехавата зелена трева. Момичетата насядаха на земята, сред корените на тревите и оцениха с достойнство деликатесите на Анн, дори и непоетичните сандвичи бяха високо оценени от искрения апетит, който беше изострен от свежия въздух и игрите, в които бяха лудували.