Анн бе донесла чаши и лимонада за гостите си, но нейното собствено питие бе студената вода от поточето, от което тя загреба с чашка, направена от брезова кора. В чашката имаше пролуки и водата миришеше на пръст, както миришеха всички пролетни води, но Анн си помисли, че за случая подобава повече да се пие чиста и естествена вода, отколкото лимонада.
— Погледни, виждали ли сте такава поема? — извика тя в един миг и посочи с ръка.
— Къде? — Джейн и Дайана се вгледаха в същата посока, като че ли очакваха да видят Руническите рими сред брезовите дървета.
— Там… долу, в ручея… онзи стар зеленясал мъхест дънер, който е залят от водата и върху него се образуват тези гладки вълнички, които изглеждат сресани с гребен… и онзи самотен слънчев лъч, който пада напряко точно върху него, там долу… във водата… О, това е най-красивата поема, която някога съм виждала.
— По-добре да я нарека картина — каза Джейн. — Една поема, това са редове и стихове…
— О, скъпа моя, не — поклати главата си Анн, на която бе положила пухкавия венец от диви череши. — Редовете и стиховете са само външното облекло на поемата и са точно това, което са твоите панделки и джуфки за самата тебе, Джейн. Истинската поема е душата в тях… и това красиво нещо хей там е душата на една ненаписана поема. Не всеки ден човек може да види душата… на поема.
— Аз се чудя какво е това душа… душата на човек… как изглежда — каза замечтано Присила.
— Мисля, че като тази — отговори й Анн, посочвайки към блестящата слънчева светлина, която се процеждаше през клоните на брезите. — Само че с форма и черти, разбира се. Обичам да си представям, че душите са изградени от светлина. А някои са примесени с розови багрила и тръпки… други пък присвяткват нежно като лунна светлина над морето… а трети са бледи и прозрачни като утринна мъгла…
— Четох някъде веднъж, че душите са като цветята — каза Присила.
— В такъв случай твоята душа е една градина от нарциси — каза Анн, — а душата на Дайана е като червена… червена роза. Душата на Джейн е ябълков цвят, розов, здравословен и сладък…
— А твоята е бяла виолетка с пурпурни ивици в сърцевината — довърши сравненията Присила.
Джейн прошепна на Дайана, че наистина не може да разбере за какво говорят всички и я запита дали тя самата наистина го разбира.
Момичетата се върнаха, огрени от светлината на един мек и спокоен златен залез, кошниците им бяха пълни с цветовете на нарцисите от градината на Хестър, някои от които Анн отнесе на следващия ден в гробището и ги положи на гроба на Хестър. Певците червеношийки просвирваха откъм елите и жабите пропяваха откъм мочурищата. Всички езерца и поточета сред хълмовете бяха обрамчени от светлина на топази и смарагди тази привечер.
— Е, в края на краищата прекарахме един вълшебен ден — каза Дайана, изглежда тя не бе очаквала това да й се случи, когато тръгваха сутринта.
— Това беше един наистина златен ден — каза Присила.
— Аз самата наистина съм ужасно влюбена в дърветата — каза Джейн.
Анн не каза нищо. Тя се бе загледала в небесната далечина на изток и си мислеше за малката Хестър Грей.
Глава четиринадесета
Преодоляна опасност
По пътя от пощата за вкъщи в един петъчен ден към Анн се присъедини мисис Линд, която, както обикновено, се беше нагърбила с грижите по църквата и общината.
— Току-що бях в дома на Тимоти Котън, за да видя дали бих могла да взема Алис Луис, за да ми помага няколко дни — каза тя. — Миналата седмица тя ми помогна, въпреки че е доста мудничка. По-добре тя да ми помага, отколкото никой друг. Но е болна и не може да дойде. Тимоти си седи там и също кашля и се оплаква. Той умира от десет години и ще продължава да умира още десет години. Този тип хора не могат дори да умрат и не могат да се справят с каквото и да било… не ги бива за нищо, дори да се разболеят така, че болестта да ги довърши. Те се ужасно некадърно семейство и какво ще излезе от тях, не знам — вероятно Провидението ще покаже.
Мисис Линд въздъхна, тя като че ли се съмняваше в това доколко Провидението съзнаваше всичките тези работи.
— Марила ходи да си прегледа очите отново във вторник, нали? Какво каза специалистът за очите й? — запита тя.
— Беше много доволен — оживи се Анн. — Каза, че има голямо подобрение на очите и мисли, че опасността да загуби зрението си е напълно отминала. Но каза още, че тя не трябва никога да чете дълго или да се занимава отново с ръкоделие. Как върви подготовката за твоя предстоящ базар?