Дамското общество за взаимопомощ подготвяше панаир и тържествена вечеря и мисис Линд беше начело в това начинание.
— Много добре… тъкмо се сетих. Мисис Алън мисли, че ще бъде хубаво да подготвим павилион, да направим нещо като една от едновремешните кухни и да сервираме вечеря от печен фасул, понички, кейк и така нататък. Събираме стари прибори отвсякъде. Мисис Саймън Флетчър ще ни даде сърмените си черги, а мисис Мери Леви някои стари столове, лелята на Мери Шоу ще ни даде бюфета си със стъклените вратички. Предполагам, че Марила ще ни даде нейните медни свещници… Имаме нужда и от много стари чинии. Мисис Алън има намерение да се сдобием с един истински син старовремски поднос, с изрисувани по него плачещи върби, ако можем да намерим някъде такъв, де. Но никой в Ейвънли като че ли няма подобен. Знаеш ли, откъде можем да се сдобием с такъв поднос?
— Мис Джоузефин Бари има такъв. Ще й пиша и ще я запитам дали не би ни го отстъпила за случая — каза Анн.
— Е, бих желала да успееш. Предполагам, че вечерята ще бъде след четиринайсет дни. Чичо Ейби Андрюс предвещава дъжд и бури по това време, което е доста добър знак, че ще имаме хубаво време.
За споменатия „Чичо Ейб“ би трябвало да се каже, че беше от онези пророци, които се ползваха с малък авторитет в родното си място. За него се говореше винаги като на шега, защото малко от предсказанията му се бяха сбъднали. Мистър Илайша Райт, който живееше с впечатлението, че самият той е местен мъдрец, често казваше, че никой в Ейвънли не си е мислил да поглежда във всекидневниците на Шарлоттаун, за да види какво ще бъде времето. Не, хората просто питаха Чичо Ейб какво ще бъде времето утре и очакваха точно обратното. Без да обръща внимание на подигравките, Чичо Ейб продължаваше да вещае.
— Ние трябва да проведем панаира, преди да започнат изборите — продължи мисис Линд, — защото кандидатите сигурно ще дойдат и ще похарчат много пари. Торите ще хвърлят бакшиши наляво и надясно, така че трябва да им се даде възможността да си похарчат парите веднъж честно.
Анн бе запалена поддръжница на Консервативната пария от лоялност към паметта на Матю, но не каза нищо. Тя бе достатъчно благоразумна да позволи на мисис Линд сама да навлезе в политиката.
Анн носеше писмо, адресирано до Марила, чието клеймо бе ударено в Британска Колумбия.
— Вероятно е за децата от чичото — каза тя възторжено, когато се прибра у дома. — О, Марила, чудя се какво ли говори той за тях.
— Най-добре е да го отвориш и да видиш — каза кратко Марила. Внимателният наблюдател би си помислил, че също е възбудена, но тя по-скоро би предпочела да умре, отколкото да покаже това.
Анн разкъса плика и хвърли един поглед върху някак си разхвърляното и лошо написано писмо.
— Той пише, че не може да вземе децата тази пролет… бил е болен през по-голямата част от зимата и женитбата му била отложена. Иска да узнае дали ние можем да ги задържим до есента, когато ще се опита да ги вземе. Ние ще ги задържим, разбира се, нали, Марила?
— Не виждам какво друго ни остава да направим — каза Марила доста мрачно, въпреки че сама изпита тайно облекчение. — Кой знае защо те вече не ни доставят толкова неприятности сега, колкото в началото… пък и ние свикнахме с тях. Дейви се е поправил много…
— Неговите обноски наистина са много по-добри — каза предпазливо Анн, като че ли тя не беше много подготвена да каже нещо повече за възпитанието на момчето.
Анн се бе прибрала от училището у дома предишната вечер и откри, че Марила я няма, бе отишла на нейната среща на жените в Обществото за взаимопомощ. Дора бе заспала на кухненската кушетка, а Дейви в килера до кухнята, блажено се тъпчеше със съдържанието на прочутия буркан с конфитюр от жълти сливи, с който Марила се гордееше. „Приятелчето буркан“ Дейви наричаше конфитюра, който му беше забранено да докосва. Той изглеждаше доста гузен, когато Анн се нахвърли върху му и го измъкна от килера.
— Дейви Кийт, не знаеш ли, че е много лошо от твоя страна да ядеш от този буркан, след като ти е казано никога да не се докосваш до нищо в този килер?
— Знам, че не е хубаво — призна Дейви с недоволство, — но конфитюрът е ужасно вкусен, Анн. Просто надникнах в него и той изглеждаше толкова вкусен, че си помислих просто да го опитам. Бръкнах с пръст… — Анн въздъхна — и си облизах пръста. И то се оказа много по-вкусен, отколкото дори си бях мислил, че ще е и тогава взех една лъжица и се залових с него…