— По-добре Анн да отиде сама — каза Оливър Слоун. — Тя може да говори с Джадсън така, както никой друг.
Анн протестира. Тя искаше да отиде и наистина да говори, но около нея трябваше да има други младежи, за „морална поддръжка“. Дайана и Джейн бяха назначени да я подпомогнат морално и Подобрителите се разпръснаха, жужукайки като разгневени пчели от искрата на новината. Анн бе толкова разтревожена, че не можа да заспи почти до сутринта, а след това започна да сънува, че съветниците бяха поставили ограда около училищния двор и бяха написали с боя върху нея: „Три пурпурни хапчета“.
Комитетът изчака Джадсън Паркър през следващия следобед. Анн красноречиво пледира срещу неговото нечестно намерение и Джейн и Дайана я подпомогнаха морално и войнствено.
Джадсън бе любезен, учтив, ласкателен, направи им няколко комплимента за красотата на слънчогледите и наистина не му беше приятно да отпрати такива очарователни млади дами, но бизнесът си е бизнес, той не можеше да си позволи чувствата да застанат на пътя му в тези трудни времена.
— Но аз ще ви кажа какво ще направя — каза той и някаква светлинка проблесна в светлите му очи. — Ще кажа на агента, че той трябва да използва само хубави, приятни цветове… червени и жълти, и така нататък. Ще му кажа, че трябва да боядиса рекламите непременно в синьо.
Победеният комитет отстъпи, обладан от съвсем неиздържани в духа на закона мисли, които в никакъв случай не можеха да бъдат изказани.
— Ние направихме всичко, което можахме и просто трябва да оставим другото в ръцете на Провидението — каза Джейн, имитирайки тона и маниерите на мисис Линд.
— Мисля си дали мистър Алън не може да направи нещо — замисли се Дайана.
Анн поклати глава:
— Не, няма смисъл да тревожим мистър Алън, особено сега, когато бебето е толкова болно. Джадсън би се измъкнал от него така гладко, както и от нас се измъкна, въпреки че ходи на църква всеки божи ден. Това е просто така, защото бащата на Луиза Спенсър е по-възрастен и много удобен за обработка по отношение на неща от подобен род.
— Джадсън Паркър е единственият човек в Ейвънли, който е сънувал оградите си, дадени под наем — каза с възмущение Джейн. — Дори Леви Баултър или Лоренцо Уайт няма да прибегнат до това, каквито и циции да са. Те много повече уважават общественото мнение.
Общественото мнение наистина се отрази зле на Джадсън Паркър, когато фактите излязоха наяве, но това не промени с нищо нещата. Джадсън се подсмихна на себе си и устоя на вълната, а Подобрителите се опитваха да се помирят с перспективата, че ще видят най-хубавата част от пътя към Нюбридж облепена с рекламите, когато Анн се надигна в един миг кротко по време на избора за председател, за да докладва на комитета по време на следващата сбирка на Обществото, че мистър Джадсън Паркър я е упълномощил да информира Обществото, че той няма да дава оградите си под наем на медицинската компания.
Джейн и Дайана гледаха така, като че ли им беше много трудно да повярват на ушите си. Вежливият етикет, който обикновено бе поддържан стриктно в Обществото на Подобрителите, им забраняваше да си позволяват изблици на любопитство, но след като Обществото приключи работата си, Анн беше обсадена и всички искаха обяснения от нея. Тя не можеше да даде никакво обяснение, защото Джадсън Паркър я беше застигнал на пътя предишната сутрин и й бе казал, че е решил да отстъпи пред Обществото на Подобрителите и пред неговото решение да се бори против патентните медицински реклами. Това беше всичко, което Анн можеше да каже, по-късно тези думи си останаха единствената истина, но когато Джейн Андрюс по пътя за дома си, довери на Оливър Слоун твърдото си убеждение, че зад мистериозната сърдечна промяна на Джадсън Паркър се крие нещо много повече, отколкото Анн Шърли бе разкрила, тя също каза истината.
Анн беше ходила надолу при старата мисис Ървинг, която живееше на пътя край брега, предишната сутрин и се беше прибрала у дома по пряката пътека, която я изведе първо над нивята в подножието край брега, а след това през брезовата горичка, намираща се под фермата на семейството на Робърт Диксън, това беше една малка пътечка, която се отбиваше от главния път точно над Езерото на Блестящата Вода, което хората без всякакво въображение наричаха Локвата на Бари.
Двама мъже седяха в кабриолета си и се движеха от едната страна на пътя, точно до мястото, от което се отбиваше пътеката. Единият бе Джадсън Паркър, другият — Джери Коркоран, един човек от Нюбридж, за когото мисис Линд би казала с красноречиви изрази, че никога не било възможно да му се лепне никаква сянка на позор. Той бе агент, който представяше земеделски сечива и бе известен в областта на политиката. Имаше пръст — някои хора говореха — всичките му пръсти във всеки скалъпен политически пай; и понеже Канада беше в навечерието на големите си избори, Джери Коркоран беше зает от много седмици насам, защото обхождаше страната в интерес на кандидата на собствената си партия. Точно когато Анн се появи изпод надвисналите над пътеката брезови клони, тя чу Коркоран да казва: