— Ако ще гласуваш за Еймсбъри, Паркър… е, аз имам една забележка относно този чифт брани, който ти получи през пролетта. Предполагам, че няма да имаш нищо против да ги върнеш обратно, а?
— Ние… ще… след като поставяш нещата по този начин — усмихна се Джадсън. — Смятам, че всъщност бих могъл да го направя. Човек трябва да следва интересите си в тези тежки времена…
И двамата видяха Анн в този миг и разговорът им внезапно прекъсна. Анн ги поздрави хладно и продължи по пътя си, леко повдигнала брадичката си малко по-високо от обикновено.
Скоро Джадсън Паркър я застигна.
— Ще се качиш ли, Анн? — запита я любезно той.
— Благодаря ви, не — каза Анн също любезно, но с тънка нотка на презрение в гласа, която успя да прободе дори не особено чувствителното съзнание на Джадсън Паркър. Лицето му почервеня и той размаха юздите яростно, но в следващата секунда благоразумието надделя и той спря. Изгледа с тежък поглед Анн, която крачеше с твърда крачка, загледана право пред себе си. Беше ли чула тя категоричното предложение на Коркоран и това, че той самият го прие? Дяволите го взели този Коркоран! Ако той не внимава какво говори, би си навлякъл големи неприятности. И проклетите учителки с червените шапчици, които имаха навика да изскачат от гората, където изобщо не им беше мястото. Ако Анн беше чула, (а на Джадсън Паркър му се струваше, че е така и с тази преценка излъга сам себе си, както обикновено се случваше с такива хора като него), тя вероятно щеше да го разкаже нашир и надлъж. И въпреки че Джадсън Паркър не беше човек, който много се съобразяваше с общественото мнение, той сметна за отвратително хората да го знаят като човек, който приема подкупи. Ако този слух стигнеше до ушите на Исаак Спенсър, това означаваше сбогом завинаги на надеждата да спечели Луиза Джейн с нейните приятни перспективи като наследница на заможен фермер. Джадсън Паркър знаеше, че мистър Спенсър го гледа някак си подозрително, затова не можеше да си позволи да поеме никакви рискове.
— Хей, Анн, очаквах да те срещна, за да разговаряме по въпроса, който обсъждахме онзи ден. Реших да не давам оградата си на онази компания в края на краищата. Общество, което има цел като вашата, трябва да бъде окуражено.
Анн не промени почти нищо в походката си:
— Благодаря ви — само каза тя.
— И… и… и ти не трябва да споменаваш нищо за този мой малък разговор с Джери.
— Не възнамерявам да го споменавам изобщо — каза Анн хладно, защото тя по-скоро бе готова да види всяка ограда в Ейвънли налепена с реклами, отколкото да сключи сделка с един такъв човек, който би продал гласа си при изборите.
— Точно така… точно така — съгласи се Джадсън, въобразявайки се, че двамата се разбраха добре. — Аз и не предполагах, че ще го направиш. Разбира се, само будалках Джери… той си мисли, че е най-големият хубавец и че е най-умният. Не възнамерявам да гласувам за Еймсбъри. Ще гласувам за Грант, както винаги съм правил… ти ще се увериш в това, когато свършат изборите. Просто подведох Джери, за да видя дали самият той ще се въвлече в играта. А с оградата вече е решено… можеш да кажеш на Подобрителите това.
— Всички типове хора трябва да изграждат света, това го чувам често, но си мисля, че на някои трябва да се отказва тази привилегия — каза Анн пред собственото си отражение в огледалото в източната мансарда същата вечер. — Не бих споменала отвратителното нещо дори на една душа изобщо, така че моята съвест е чиста при тази равносметка. Аз наистина не зная на кого или на какво да благодаря за това. Не съм направила нищо, за да се случи това и е трудно да се повярва, че Провидението понякога работи чрез онзи тип политически мъже от рода на Джадсън Паркър и Джери Коркоран.
Глава петнадесета
Началото на ваканцията
Анн погледна към вратата на училището в тихата, жълтеникава вечер, когато ветровете мъркаха в смърчовете около игрището и сенките се издължаваха лениво в края на горичката. Тя пусна ключа в джоба си с въздишка на задоволство. Учебната година беше свършила, тя беше наета и за следващата, а по лицата на всички беше прочела искрено задоволство… само мистър Хармън Андрюс й каза, че трябва да използва каиша по-често и двата прекрасни месеца напълно заслужена ваканция я привличаха неудържимо. Анн се почувства в дружески отношения със света и със самата себе си, докато вървеше надолу по хълма с кошница, пълна с цветя. Анн никога не бе пропускала да отиде на гроба на Матю и да положи цветя. Всеки друг в Ейвънли, с изключение на Марила, вече бе забравил напълно тихия, незабележим Матю Кътбърт, но неговият образ все още беше жив в сърцето на Анн и винаги щеше да бъде така. Тя не можеше никога да забрави милия старец, който пръв се бе обърнал към нея с любов и симпатия, за които нейното гладно детство беше жадувало.