В подножието на хълма едно момче седеше на оградата в сенките на смърчовете… едно момче с големи, мечтателни очи и красиво, чувствително лице. То се извърна и се приближи до Анн, усмихвайки се, но по лицето му все още личаха следите от сълзи.
— Мислех, че трябва да ви изчакам, учителко, защото знам, че ще отидете на гробищата — каза момчето, мушкайки ръката си в нейните ръце. — Аз също отивам там… Нося този букет от герании, за да ги поставя на гроба на дядо ми Ървинг. И вижте, аз ще поставя този букет от бели рози край гроба на дядо в памет на моята мъничка майка… защото не мога да отида до нейния гроб. Но мислите ли, че тя ще разбере това?!
— Да, мисля, че ще го разбере, Пол.
— Виждате ли, учителко, изминаха точно три години, откакто моята бедна майка умря. Това е толкова много, много време, но ме боли толкова, колкото и преди… и тя ми липсва както преди…
Гласът на Пол се разтрепери и устните му потръпнаха. Той сведе поглед към розите си, надявайки се, че учителката няма да забележи сълзите в очите му.
— И все пак — каза Анн много нежно, — ти не трябва да искаш болката да спре… ти не трябва да искаш да забравиш своята майка, дори да можеше…
— Не, разбира се, не бих могъл, точно така чувствам и аз нещата. Вие сте толкова добра и разбирате всичко, учителко. Никой друг не разбира толкова добре… дори баба ми, въпреки че тя е добра с мене. Татко ме разбира много добре, но все още аз не мога да говоря много с него за майка, защото той се разстройва ужасно от това. Когато той постави ръка на лицето си, аз винаги знам, че е време да спра. Бедният татко, той сигурно е ужасно самотен без мене, но ти разбираш, учителко, той сега си няма никого, освен икономката, при това си мисли, че икономките не са добри във възпитанието на децата, особено когато на него му се налага да отсъства от къщи по работа. Бабите са по-добри, те са след майките. Някой ден, когато порасна, аз ще се върна при татко и никога няма да се разделим с него отново.
Пол беше говорил толкова много на Анн за майка си и баща си, че тя доби чувството, че познава тези хора. Помисли си, че неговата майка сигурно е приличала много на самия Пол по характер и по външен вид, представяше си, че Стивън Ървинг е човек достолепен, дълбокомислен и нежен по природа, качества, които той прикрива добросъвестно от света.
— Татко не е човек, с когото може да се поддържа познанство — бе казал веднъж Пол. — Никога не можах да се сближа с него преди майка ми да умре. Но той е великолепен, когато го опознаеш. Най-много него обичам на тоя свят, след това баба ми, а след това теб, учителко. Бих те обичал на второ място след баща ми, ако не беше мой дълг да обичам баба ми Ървинг повече, защото тя прави толкова много неща за мене. Ти знаеш, учителко. Бих искал обаче тя да оставя лампата ми да свети по-дълго в стаята, докато не заспя. Тя я взима веднага, щом като ме сложи в леглото, защото, според нейните думи, не трябва да стана страхливец. Аз не се страхувам, но бих предпочел да ми е светло. Моята бедна майка винаги седеше край мене и ми държеше ръката, докато заспя. Мисля, че ме е разглезила. Майките така правят понякога, нали знаеш…
Не, Анн не знаеше това, въпреки че можеше да си го представи. Тя си помисли за своята „бедна майка“, майката, за която винаги бе мислила, че е била „съвършена хубавица“ и която бе умряла преди много време и бе погребана край своя съпруг, почти момче, в този далечен и непосещаван гроб. Анн не можеше да си спомни майка си и по тази причина почти завиждаше на Пол.
— Моят рожден ден е следващата седмица — каза Пол, докато двамата вървяха нагоре по пътя към червения хълм, който се припичаше на юнското слънце, — а баща ми писа, че ми изпраща нещо, за което той мисли, че аз ще харесам повече от всичко друго, което би могъл да ми изпрати. Мисля, че то вече е пристигнало, защото баба ми го пази в чекмеджето на библиотеката заключено и че това е нещо ново. А когато аз я запитах защо, тя само погледна загадъчно и каза, че малките момчета не трябва да бъдат толкова любопитни. Много е вълнуващо да имаш рожден ден, нали? Аз ще стана на единайсет години. Никога няма да кажеш, че съм на единайсет години, когато ме погледнеш, нали? Баба твърди, че аз съм много малък за моята възраст и това е така, защото аз не ям достатъчно каша. Правя каквото мога, но баба ми поднася такива препълнени чинии… не обвинявам баба ми в нищо, трябва да знаеш това. Дори след като ти и аз водихме онзи разговор за молитвите, когато си отивахме у дома от неделното училище онзи ден, учителко… когато ти каза, че ние трябва да се молим, за да изкупим всичките си недостатъци… аз се молих всяка нощ Бог да ми даде цялата си благословия, за да мога да изяждам цялата каша по време на закуските сутрин. Но никога не можах да постигна това до сега; дали имам толкова малко от божията благословия или кашата е прекалено много, наистина не мога да разбера. Баба казва, че баща ми е пораснал от кашата и тя сигурно на него му е помогнала, ти трябва да видиш какви широки рамене има той. Но понякога… — Пол въздъхна и се замисли в края на думите си. — Аз наистина мисля, че кашата ще е моята смърт…