Анн все още седеше край гроба, когато една сянка падна в тревата и когато тя вдигна поглед нагоре, видя мисис Алън. Двете се върнаха заедно у дома.
Лицето на мисис Алън не беше лицето на момичето булка, което проповедникът беше довел в Ейвънли преди пет години. То беше загубило своя цветущ вид и чертите на младостта, около очите и устните, вече се бяха очертали хубави, спокойни бръчици. Един малък гроб в същото това гробище имаше връзка с тях, а някои от новите й бръчици се бяха получили по време на последната болест на малкия й син, която вече за щастие беше преминала. Но трапчинките на мисис Алън бяха толкова сладки и се появяваха винаги така внезапно; очите й бяха толкова чисти, блестящи и искрени, нейното лице, макар и да бе загубило девичата си красота, се бе сдобило в замяна на това с повече нежност и сила.
— Предполагам, че очакваш с нетърпение ваканцията си, Анн? — каза тя, когато двете напуснаха гробището.
— Да — кимна Анн, — тази дума ми звучи толкова сладко. Мисля, че лятото ще бъде прекрасно. Поради това, че мисис Морган ще дойде на Острова през юли и Присила ще отиде да я доведе. При тази мисъл усещам една от моите стари „тръпки“.
— Надявам се, че ще прекараш приятно, Анн. Ти работи усърдно през изминалата година и пожъна много успехи.
— О, не зная. Не успях да направя толкова много неща. Не успях да свърша онова, което възнамерявах, когато започнах да преподавам миналата есен… Не постигнах идеалите си…
— Никой от нас не го е направил — каза мисис Алън и въздъхна. — Но знаеш ли какво казва в такива случаи Лоуел: „Не провалът, а ниската цел е престъпление!“. Ние трябва да имаме идеали и да се опитваме да живеем според тяхната висота, дори ако никога не успеем да ги осъществим. С тях животът е по-величествен и по-хубав. Дръж се здраво за идеалите си, Анн.
— Ще се опитам. Но аз провалих много голяма част от моите собствени теории за света — каза Анн и се засмя леко. — Имах толкова хубав набор от теории, каквито човек може да си представи, когато започнах да работя като учителка, но всяка една от тях ме провали в една или друга степен…
— Дори и теорията за телесното наказание — подразни я леко мисис Алън.
Анн почервеня:
— Никога няма да забравя как наплясках Антъни.
— Глупости, скъпа моя, той си го заслужаваше. И сам си го призна. Не си имала неприятности с него оттогава, а той мисли, че такъв човек като тебе няма никъде. Твоята любезност спечели любовта му, след като идеята му, че една „девойка не е добра“, най-после бе изхвръкнала от упоритата му глава.
— Може би си го е заслужавал, но не в това е въпросът. Ако бях спокойна и предварително бях взела решение да го набия, защото си мисля, че заслужава наказание, аз не бих се почувствала така, както се почувствах тогава. Но истината е, мисис Алън, че аз просто излязох от кожата си и го набих по тази причина. Аз не мислех дали това е справедливо или не е справедливо… дори ако той не го заслужаваше, аз пак щях да направя същото. Това е, което ме кара да се чувствам унизена.
— Е, ние всички правим грешки, скъпа, така че просто го отхвърли зад гърба си. Трябва да съжаляваме за нашите грешки и да се учим от тях, но никога да не ги пренасяме в бъдното заедно със самите нас. Виж, там минава Гилбърт Блайт със своето колело… прибира се у дома за ваканцията, предполагам. Как се справяте двамата с вашето учение?
— Много добре. Възнамеряваме да завършим Вергилий тази вечер… имаме още двайсет реда, за да привършим. След това няма да учим чак до септември.
— Мислиш ли някога да отидеш в колеж?
— О, не зная — Анн погледна замечтано надалече, към оцветения в опалова светлина хоризонт. — Състоянието на очите на Марила никога няма да бъде по-добро, отколкото е сега, въпреки че ние сме толкова благодарни и на факта, че то няма да се влоши. След това и… близнаците… някак си не вярвам, че техният вуйчо наистина някога ще дойде да ги вземе. Вероятно колежът ми ще бъде около завоя на пътя, но все още не съм стигнала до завоя на пътя, затова не си мисля много за него, за да не ми стане криво.
— Е, бих искала да те видя как отиваш в колежа, Анн, но ако никога не го направиш, не се измъчвай за това. Ние си имаме свой собствен живот, където и да сме, в края на краищата. Колежът само може да ни помогне да го направим малко по-лек. А животът е щедър или скъперник, според това, което ние влагаме в него, и според това, което успеем да извлечем от него. Животът е богат и смислен тук… и навсякъде… само ако можем да се научим как да разкрехнем сърцата си с цялото им богатство и щедрост.