— Мисля, че разбрах какво имате предвид — каза Анн замислено. — И зная, че трябва да съм толкова много благодарна за… за моята работа… и за Пол Ървинг, и за скъпите близнаци, и за всички мои приятели. Знаете ли, мисис Алън, аз съм много благодарна на приятелството. То украсява живота толкова много.
— Приятелството наистина е нещо много хубаво — каза мисис Алън — и ние трябва да го пазим като висш идеал, и никога да не го петним с някой провал на истината и искреността. Страхувам се, че самото понятие приятелство често се принизява до някакъв вид интимност, която не е никакво истинско приятелство.
— Да… както приятелството на Гърти Пай и Джулия Бел. Те са много интимни и винаги вървят заедно, но Гърти винаги говори отвратителни неща за Джулия зад гърба й и всеки мисли, че тя го прави от ревност, защото изпитва удоволствие, когато някой критикува Джулия. Мисля, че е светотатство това да бъде наречено приятелство. Ако ние имаме приятели, трябва да виждаме най-хубавото в тях и да им даваме най-хубавото от нас, не мислите ли така? В такъв случай приятелството би било най-хубавото нещо на света.
— Приятелството е много хубаво нещо — усмихна се мисис Алън, — но един ден…
В следващия миг тя внезапно замълча. В нейното деликатно лице, с избелелите вежди, в искрените й очи и в подвижността на чертите й имаше нещо по-скоро детинско, отколкото моминско. В сърцето на Анн досега се таяха единствено мечти за приятелство и амбиции, затова мисис Алън не поиска да откъсне цвета на нейното сладко невежество и тя реши да довърши начинанията си в някоя от следващите години.
Глава шестнадесета
Естеството на нещата, в които се надявахме
— Анн — каза Дейви с умоляващ глас, катерейки се по осветеното от слънцето и тапицирано с кожа канапе в кухнята на „Зелените покриви“, където Анн седеше и четеше едно писмо. — Анн, ужасно съм гладен. Нямаш си представа колко съм гладен…
— Ще ти дам филия хляб с масло след минутка — каза разсеяно Анн.
Писмото й очевидно съдържаше някакви вълнуващи новини, защото бузите й бяха порозовели с цвета на розите от големия розов храст отвън, а очите й блестяха със звезден блясък, както само очите на Анн можеха да блестят.
— Но аз не съм гладен за хляб с масло — каза Дейви и в гласа му прозвуча тон на отвращение. — Гладен съм за кейк със сливи.
— О — засмя се Анн, отпускайки писмото си и протягайки ръка, за да сграбчи Дейви, — това е един вид глад, който може да се понася много добре, Дейви, момчето ми. Ти знаеш: едно от правилата на Марила гласи, че не може да ти се дава нищо друго между обяда и вечерята, освен хляб с масло.
— Е, дай ми едно парче в такъв случай… моля те…
Дейви най-после се беше научил да казва „моля те“, но той казваше тези думи обикновено след главното си изречение. След миг огледа с одобрение дебелата филия, която Анн вече му поднасяше.
— Ти винаги намазваш голям слой масло върху нея, Анн. Марила го намазва много тънък. Филията се плъзва надолу по гърлото ми много по-лесно, когато е намазана с повече масло.
Филията се „плъзна“ с поносима лекота, ако се съдеше по бързината, с която изчезна.
Дейви отпусна главата си на канапето, след това направи двойно салтомортале върху килима, а миг по-късно се изправи и обяви решително:
— Анн, взех решението си за небесата. Не искам да ходя там.
— Защо? — запита мрачно Анн.
— Щото небесата са в таванската стаичка на Саймън Флетчър, а аз не обичам Саймън Флетчър.
— Небесата са… в таванската стаичка на Саймън Флетчер! — зяпна от удивление Анн, прекалено объркана, за да може да се засмее. — Дейви Кийт, откъде се взе тази необикновена идея в главата ти?
— Милти Баутлър казва, че те са там. Миналата неделя в неделното училище. Урокът беше за Св. Илия и Св. Елдсей, аз станах и запитах мис Роджърсън къде се намират небесата. Мис Роджърсън изглеждаше ужасно обидена. Тя се разгневи за нещо, защото ни запита какво Св. Илия оставя на Св. Елисей, когато отива на небето, а Милти Баултър каза: „старите си дрехи“ и ние всичките се засмяхме, преди да размислим. Бих искал човек да можеше да помисли, а след това да върши нещата, които не би направил. Но Милти нямаше намерение да бъде неуважителен. Той просто не можеше да помисли за смисъла на нещата. Мис Роджърсън каза, че небесата са там, където е Господ Бог и аз не зададох никакви въпроси от този род. Милти ме сбута с лакът и ми прошепна: „Небесата са в таванската стая на чичо Саймън Флетчър и аз ще ти обясня това по пътя за вкъщи“. Така че, когато се връщахме вкъщи, той ми обясни. Милти много го бива да обяснява нещата. Дори ако ти нищо не знаеш за нещото, той ще ти наговори куп неща, така ме ще ти стане ясно абсолютно всичко. Неговата майка е сестра на мисис Саймън и той ходи с нея на погребението, когато неговата братовчедка, Джейн Елен, умря. Проповедникът казал, че е отишла на небесата, обаче Милти казва, че лежала точно пред тях, в ковчега. Но той предполага, че те след това са отнесли ковчега в таванската стаичка. Е, когато Милти и майка му се качили на горния етаж след това, за да си вземе тя шапката, той я запитал къде се намират небесата, в които е отишла Джейн Елен и майка му посочила точно към тавана и казала: „Там горе!“. Милти знаел, че там горе, над тавана, нямало нищо друго, освен таванската стаичка, така той разбрал всичко. И оттогава го било ужасно страх да ходи при чичо си Саймън…