Анн взе Дейви на коленете си и направи всичко възможно да развърже този теологически заплетен възел. Тя беше много по-добре подготвена от Марила, защото си спомняше своето собствено детство и инстинктивно усещаше любопитните идеи, с които седемгодишните понякога обогатяваха въпросите, които, разбира се, за възрастните хора бяха толкова обикновени и прости. Тя току-що бе успяла да убеди Дейви, че небесата не са в таванската стаичка на Саймън Флетчър, когато Марила се върна от градината, където тя и Дора бяха брали грах. Дора бе трудолюбива малка душа и никога не се чувстваше по-щастлива от миговете, в които помагаше да се свърши нещо в леките дейности, които бяха подходящи за нейните малки закръглени пръстчета. Тя хранеше пилетата, събираше трески, миеше чинии и изпълняваше множество поръчки. Бе едно спретнато, благонадеждно и послушно момиче и никога не се налагаше да й се казва по два пъти да направи нещо, и никога не забравяше своите малки задължения. Дейви, от друга страна, беше доста небрежен и разсеян, но той беше роден да печели любовта, дори Анн и Марила го обичаха повече, отколкото обичаха Дора.
Докато Дора горделиво белеше граховите шушулки, а Дейви правеше лодки от шушулките с мачти от кибритени клечки и платна от хартия, Анн разказа на Марила удивителното съдържание на писмото.
— О, Марила, какво мислиш за това? Получих писмо от Присила: тя казва, че мисис Морган е на Острова и ако времето е хубаво в четвъртък, те ще тръгнат за Ейвънли и ще пристигнат тук някъде около дванайсет часа. Ще прекарат следобеда с нас и ще се върнат в хотела в Уайт Сандс вечерта, защото някои от американските приятели на мисис Морган са отседнали там. О, Марила, не е ли чудесно? Почти не мога да повярвам, че не сънувам.
— Смея да кажа, че мисис Морган много прилича на другите хора — каза сухо Марила, въпреки че и тя самата наистина почувства лека възбуда. Мисис Морган бе известна жена и едно посещение от нейна страна не беше често срещано явление. — Те ще бъдат тук за обяд в такъв случай?
— Да… и… о, Марила, може ли аз да приготвя целия обяд? Искам да почувствам, че мога да направя нещо за авторката на „Розовата градина“, та дори то да е приготовлението на един обяд. Нямаш нищо против, нали?
— Боже Господи, не обичам толкова да готвя край огъня през юли, така че няма да се подразня, ако някой друг го свърши вместо мене. Ти съвсем добре се справяш с тази работа.
— О, благодаря ти — каза Анн с такава възхита, като че ли Марила току-що й бе направила някаква огромна услуга. — Ще измисля менюто още тази вечер.
— По-добре не се опитвай да поддържаш прекалено много стил — предупреди я Марила, малко разтревожена от високопарната думичка „меню“. — Вероятно ще ни стане много мъчно, ако се престараеш…
— О, няма да се стремя да поддържам какъвто и да е „стил“, ако не се смята това, че ще направя онези неща, които ние невинаги имаме на масата си в празнични случаи — увери я Анн. — Това ще бъде очарователно и, макар и да зная, че нямам много силно развит усет и не съм толкова улегнала, качества, които една детска учителка би трябвало да притежава, дори и да е на седемнайсет години, аз не съм толкова глупава. Но искам всичко да бъде прекрасно и изискано, колкото е възможно повече. Дейви, момчето ми, не оставяй тези грахови шушулки на задните стълби… някой може да се подхлъзне по тях. Ще направя лека супа за начало от… ти знаеш, Марила, че мога да правя много хубава лучена крем супа… а след това няколко печени птици. Ще приготвя двата бели петела. Аз наистина много се привързах към тези петли от мига, в който сивата кокошка излюпи само тях, двамата… малки жълти пухени топчици… Но зная, че те все някой ден трябваше да бъдат жертвани и мисля, че няма по-подходящ случай от този. Но, о, Марила, аз не мога да ги заколя… дори заради мисис Морган не мога да го направя. Ще помоля Джон Хенри Картър да намине и да свърши тази работа вместо мене.