— Аз ще я свърша — предложи услугите си Дейви. — Ако Марила ги държи за краката, защото предполагам, че и двете ми ръце ще са заети с брадвата. Ужасно забавно е да гледаш как се мятат, след като главите им са отхвръкнали…
— След това ще направя грах и фасул, и доматена каша, и салата от марули, зеленчуци — обобщи бъдещите си усилия Анн, — а за десерт лимонов пай с разбит крем и кафе, и сирене, и бишкоти. Ще направя пайовете и бишкотите утре и ще поправя бялата си муселинена рокля. И трябва да кажа на Дайана тази вечер, защото тя ще иска да поправи нейната рокля. Героините на мисис Морган почти винаги са облечени в бял муселин, а Дайана и аз винаги сме смятали, че така ще се облечем, ако някога я срещнем. Това ще бъде един толкова изящен комплимент, не мислиш ли? Дейви, скъпи, ти не трябва да пъхаш грахови шушулки в процепите по пода. Трябва да поканя мисис и мистър Алън, и мис Стейси на обяд… също така, защото те всичките много искат да видят мисис Морган. Толкова е съдбовно това, че тя ще дойде в Ейвънли, докато мис Стейси е тук. Дейви, скъпи, не пускай граховите шушулки да плуват в кофата с вода… иди ги пускай в коритото. О, аз наистина се надявам, ме ще прекараме един прекрасен четвъртък и мисля, че ще е така, защото чичо Ейб каза снощи, когато се отби в дома на мистър Харисън, че ще вали през по-голямата част от седмицата.
— Това е добър знак — съгласи се Марила.
Анн затича към Орчард Слоуп тази вечер, за да каже новината на Дайана, която също много се развълнува от нея и двете обсъдиха въпроса в хамака, който се люлееше под голямата върба в градината на Бари.
— О, Анн, не бих ли могла да ти помогна в приготвянето на обяда? — замоли се Дайана. — Знаеш, че мога да правя великолепни марулени салати.
— Вярно е, че можеш — каза великодушно Анн, — и аз ще искам от тебе да ми помогнеш и в украсата. Имам предвид да превърнем гостната в едно градинско кътче, отрупано с цветя… и обедната трапеза трябва да бъде украсена с бели рози. О, аз наистина се надявам всичко да върви гладко. Героините на мисис Морган никога не си навличат неприятности и никога не изпадат в неудобно положение… и винаги са толкова самоуверени, и толкова добри домакини. Те като че ли се раждат такива. Аз си спомням онази Гертруд в „Дни в края на гората“, която поддържаше къщата на баща си, когато беше само на осем години. Когато аз бях на осем години, аз едва ли знаех как да свърша нещо, само можех да възпитавам деца. Мисис Морган трябва да бъде един авторитет за момичетата, след като е написала толкова много за тях и аз наистина искам тя да остане с добро мнение за нас. Представях си всичко това по хиляди различни начини… как ще изглежда тя, какво ще каже… и какво аз ще кажа. И толкова се тревожа за носа си. На него има седем лунички, както можеш сама да се убедиш. Те се получиха на пикника на Подобрителите, когато аз се подложих на слънцето без шапка. Предполагам, че не е благодарно от моя страна да се тревожа заради тях, след като трябва да бъда благодарна, че те не се разпространиха из цялото ми лице, както веднъж през детството ми, но наистина бих искала да ги нямаше… всичките героини на мисис Морган имат толкова хубава кожа и хубав тен на лицата. Не мога да си спомня една луничава сред тях.
— Твоите не се забелязват толкова — успокои я Дайана. — Опитай да ги премахнеш с малко лимонен сок тази вечер.
На следващия ден Анн приготви пайовете и бишкотите, поправи муселинената си рокля, измете и избърса прахта във всички стаи на дома… нещо, което съвсем не беше необходимо в този момент, защото „Зелените покриви“ бяха, както винаги, любимото място в света за сърцето на Марила. Но Анн почувства, че една прашинка може да дискредитира дома, който щеше да има честта да посрещне Шарлот Е. Морган. Тя изчисти дори и килера под стълбището, който побираше всевъзможни неща, въпреки че не съществуваше ни най-малка възможност мисис Морган да надникне във вътрешността му.
— Но аз искам да чувствам, че той е в изрядно състояние, дори тя да не погледне в него — каза Анн на Марила, — ти знаеш, че в книгата си „Златните ключове“ тя описва две героини, Алис и Луиза, чието мото е стихът на Лонгфелоу: