Анн и Дайана потърсиха утешение една в друга, поглеждайки се.
В един и половина Марила отново се показа от гостната:
— Момичета, ние трябва да обядваме. Всички сме гладни и няма смисъл да чакаме повече. Ясно е, че Присила и мисис Морган няма да дойдат, а с чакане нищо няма да постигнем.
Анн и Дайана се заеха да слагат масата без никаква охота.
— Не вярвам, че ще мога да се храня с апетит — каза печално Дайана.
— Нито пък аз. Но се надявам, че на мис Стейси, на мистър и мисис Алън обядът ще им хареса — отговори Анн вяло.
Когато Дайана разпределяше бобената салата в чиниите, опита една лъжица от нея и изведнъж лицето й се изкриви от неочаквана гримаса.
— Анн, сложи ли захар в бобената салата?
— Да — отговори Анн, която през това време мачкаше картофеното пюре, с вид на човек изпълнил както трябва задълженията си. — Сипах една препълнена лъжица. Ние винаги така правим. Не ти ли харесва?
— Да, но аз също я подсладих с една препълнена лъжица захар, когато сложих граха и боба да се варят — добави Дайана.
Анн изпусна лъжицата си и побърза да опита грахово-бобената салата, след което и нейното лице се изкриви в гримаса.
— Ужасен вкус! И на ум не ми дойде, че ти може да си сипала захар, защото зная, ме майка ти не я приготвя така. Сетих се да го направя, както никога… иначе все забравям… и взех, че подсладих хубавичко…
— Мисля, че точно на това се казва прекалено много жени в кухнята — отбеляза Марила, която бе изслушала диалога на момичетата с доста виновно изражение на лицето. — Не допуснах, че вие можете да се сетите за захарта, Анн, тъй като зная отпреди, че не ви идва наум за нея… и аз също подсладих салатата с една препълнена лъжица захар…
Гостите дочуваха изблици от смях, който се носеше от кухнята, но не можеха да разберат от какво е породен той. Така на обяда не беше сервирана грахово-бобена салата.
— Е, — възвърна си отново настроението Анн и лицето й светна, — все пак ние имаме салата и не мисля, че е станало кой знае какво. Хайде сега да сервираме.
Не може да се каже, че обядът премина успешно. Семейство Алън и мис Стейси се напрягаха да поддържат добра атмосфера, да спасят положението, а обичайното спокойствие на Марила бе нарушено, макар тя да се стараеше да не го издава. Но Анн и Дайана, под влияние на разочарованието и всичките следобедни вълнения, не можеха нито да се отпуснат да поговорят свободно, нито да хапнат залък, без да им приседне в гърлото. Анн с героични усилия се опита да вземе участие в разговора заради гостите, но цялото й въодушевление бе погубено до този момент и независимо от нейните добри чувства към семейство Алън и мис Стейси, тя непрекъснато си мислеше колко хубаво би било, ако всички се разотидат по домовете си, а на нея най-после й се удаде възможност да зарови умората и разочарованието си във възглавниците.
Има една стара поговорка, която понякога наистина се съживява с пълна сила: „Едно нещастие никога не идва само“. Горчивата чаша на този ден все още не беше изпита до дъно. Мистър Алън приключваше с благодарностите си за обяда, когато изведнъж откъм стълбището се разнесе, като все повече се усилваше странен, зловещ звук — сякаш някакъв твърд, тежък предмет падаше от стъпало на стъпало, докато най-после се приземи на пода с трясък и се разби на хиляди парченца. Всички се спуснаха към коридора. Анн нададе ужасен вик.
В подножието на стълбището лежеше голяма розова раковина, разположила се точно по средата на парченцата от онова, което доскоро се наричаше подносът на мис Бари; а на горния край на стълбището стоеше на колене обърканият до смърт Дейви и втренчено гледаше надолу с широко отворени очи.
— Дейви — проговори Марила със заплашителна нотка в гласа, — ти нарочно ли хвърли тази раковина?
— Не, за нищо на света — проплака момчето. — Аз само си бях коленичил тука, от тих по-тих и ви гледах вас, възрастните, през перилата на стълбището… и тогава моят крак бутна това старо нещо… и аз съм страшно гладен… и повече ми се иска да ме бяхте напердашили и да бяхме приключили с всичко, вместо все да ме изпращате в горната стая и аз да пропускам веселбата.
— Недей да обвиняваш Дейви — каза Анн, събирайки парчетата с треперещи пръсти. — Грешката беше моя. Аз оставих тук подноса и съвсем забравих за него. Сега съм наказана както трябва заради моята небрежност. Господи, какво ли ще каже мис Бари?
— Е, както знаеш, тя е купила подноса, той не е семейна ценност — опита се да я утеши Дайана.