Много скоро след злополучния случай гостите си тръгнаха, усещайки, че това е най-доброто, което могат да направят, а Анн и Дайана измиха съдовете, като този път разговаряха по-малко от всякога. После Дайана си тръгна с главоболие, Анн отиде в стаята си в същото състояние и остана там, докато Марила се прибра от пощата по залез-слънце. Тя пристигна с писмо от Присила, написано, предния ден. Мисис Морган си била навехнала глезена много лошо и трябвало да остане на легло.
„И, о, скъпа Анн — пишеше още Присила, — аз безкрайно съжалявам, но се оказва, че ние така и няма да можем изобщо да дойдем в «Зелените покриви». Докато глезенът на леля оздравее, тя ще трябва да се връща в Торонто. Датата е отдавна определена.“
— Е — въздъхна Анн, полагайки писмото върху стъпалото от червен пясъчник на задната порта, където бе седнала да наблюдава как здрачът се спуска от доскоро изпъстреното с цветовете на залеза небе. — Винаги съм си мислила, че е прекалено хубаво, за да е истина мисис Морган да ни посети. Но като че ли тези думи звучат толкова песимистично, колкото и обичайното настроение на мис Елайза Андрюс, затова се срамувам за тях. В края на краищата тази идея не беше чак толкова хубава, за да е истинска… на мен непрекъснато ми се случват и такива, и много по-добри неща. Мисля си дори, че днешните случки си имат и своята смешна страна. Вероятно, когато Дайана и аз остареем и побелеем, ще можем да се посмеем от сърце над тях. Но дотогава няма да мога и да се усмихна, защото разочарованието ми беше наистина голямо.
— Ти със сигурност ще имаш много повече и по-горчиви разочарования от това, преди да изживееш живота си и да побелееш — отговори й Марила, която искрено се надяваше, че по този начин успокоява момичето. — Струва ми се, Анн, че ти никога няма да надраснеш навика си да се впускаш към всичко с цялото си сърце, а след това да събираш неговите разбити от отчаяние парченца, защото ти не преценяваш, не разбираш нещата.
— Зная, че имам такава способност — съгласи се момичето обезсърчено. — Когато си мисля, че хей сега ще се случи нещо чудесно, усещам как политам на крилата на предчувствието, а след това първото нещо, което осъзнавам е, че съм се върнала на земята с гръм и трясък. Но вярвай ми, Марила, онези мигове, през които летя, наистина са великолепни през цялото време… то е като да се рееш сред залеза. Направо си заслужава трясъка след това.
— Е, може и така да е — не се възпротиви Марила. — Предпочитам да си вървя мирно и кротко по пътя и съм си много добре както без летенето, така и без трясъка. Но всеки живее посвоему… Доскоро си мислех, че има само един правилен начин, откакто обаче имам теб и близнаците, не съм толкова сигурна в него. Какво смяташ да правиш с подноса на мис Бари?
— Предполагам, че ще трябва да й върна двайсетте долара, които тя е платила за него. Толкова съм благодарна, че той не е семейна ценност, тъй като в противен случай никакви пари не биха могли да възмездят загубата.
— Може би ще намериш някъде подобен на него и ще го купиш.
— Едва ли ще мога. Толкова стари подноси като този са рядкост. Мисис Линд не можа да открие такъв никъде, беше й нужен за вечерните блюда. Де да можех да го открия и мис Бари отново да си има поднос като предишния, стига да е така старинен и ценен. Марила, погледни онази голяма звезда над яворовите дървета на мистър Харисън и се вслушай в святата тишина, обгърнала небето над нея. Тя ме кара да се чувствам като на молебен. В края на краищата, щом като човек може да вижда звездите и небето по този начин, малко разочарования биха могли да са от такова значение, нали така?
— Къде е Дейви? — запита Марила вместо отговор, поглеждайки безразлично към звездата.
— В леглото си. Обещах на него и на Дора да ги заведа утре на пикник край брега. Разбира се, съгласието ми дойде, след като ми обеща да се държи добре. И той наистина се стараеше… затова не ми даде сърце да го разочаровам.
— Ти един ден ще удавиш или себе си, или близнаците с това гребане в онова корито — измърмори Марила. — От шейсет години живея тук и никога още не съм ходила на езерото.
— Ами никога не е късно да го направиш — каза Анн дяволито. — Предполагам, че и ти би могла да дойдеш с нас утре. Ще спуснем кепенците на „Зелените покриви“ и ще прекараме целия ден на брега, загърбвайки света с неговите разочарования.
— Не, благодаря — отговори Марила искрено възмутена. — Добра гледка бих била, нали, аз — наблегнала здраво на греблата на онова корито в езерото? Мисля си, че още отсега чувам как Рейчъл ме разнася из цялото селище. А, виж, мистър Харисън заминава нанякъде. Допускаш ли да има някаква истина в клюката, че мистър Харисън навещава Изабела Андрюс?