Цяло щастие за Анн бе, че Марила я повика точно в този момент:
— Анн, Дайана подава спешни сигнали. Най-добре е да видиш какво иска да ти каже.
Анн се спусна към източното крило и видя светлините, които проблясваха в здрача от прозореца на Дайана. Сигналите пристигаха на групи по пет, а това на техния отдавнашен детски език означаваше: „Ела веднага, имам да ти съобщя нещо изключително важно“. Анн се наметна с белия си шал и забърза през Хаунтид Ууд и напряко през пасищата на мистър Бел към Орчард Слоуп.
— Имам добри новини за теб, Анн — каза припряно Дайана. — Мама и аз току-що се върнахме у дома от Кармоди. В магазина на мистър Блеър видях Мери Сентнър от Спенсървейл. Тя казва, че момичетата на стария Коп на Тори Роуд имат порцеланов поднос и според нея той е точно такъв, какъвто беше нашият. Казва още, че те с удоволствие ще го продадат, тъй като Марта Коп е известна с неудържимото си желание да продава всичко, което би могла да продаде. Но дори и да не се съгласят, има още един поднос, този на Уесли Кийсън в Спенсървил. Те биха го продали, но Мери Сентнър не знае дали той е същият като на леля Джоузефин.
— Утре веднага заминавам за Спенсървил — реши на мига Анн — и ти трябва да дойдеш с мен. Само да знаеш от какъв товар ще се освободи съзнанието ми. Вдругиден ще трябва да ида в града и с какви очи бих могла да се явя пред твоята леля Джоузефин без порцелановия поднос? Сегашният случай е дори по-лош от предишния, когато трябваше да й се извинявам за това, че скочихме в нейното легло, тъкмо когато тя беше заспала.
Двете момичета се посмяха на стария спомен. Що се отнася до него, за онези мои читатели, които са неосведомени и изявяват любопитство, аз трябва да ги упътя към по-ранните приключения на Анн.
На следващия ден, следобед, момичетата се отправиха в своята експедиция за търсене на порцеланов поднос. Спенсървил се намираше на десет мили, а денят не беше особено приятен за пътуване. Времето бе много горещо и тихо, не повяваше никакъв ветрец. По пътя, както можеше да се очаква след двумесечната суша, се вдигаше прахоляк на кълба.
— Иска ми се да завали вече колкото е възможно по-бързо — въздъхна Анн. — Всичко е прегоряло. Горките поля, жал ми е да ги гледам, дърветата сякаш протягат ръце в молба за дъжд. А моята градина, всеки път, когато отивам там, ме заболява сърцето. Но мисля, че не би трябвало да се оплаквам за моята градина, след като нивите на фермерите също страдат. Мистър Харисън казва, че неговите пасища са направо изгорели и бедните му крави едва намират по някой друг стрък трева да залъжат глада си. Той самият се усеща виновен заради жестокото наказание, което изтърпяват животните, всеки път, щом срещне техните очи.
След уморителното пътуване момичетата стигнаха до Спенсървил и завиха надолу по Тори Роуд — по пътя, наречен Пътят на Торите, който бе доста широк и отдалечен от останалите. Зелените ивици трева между коловозите подсказваха за малкото преминаващи оттук коли. Покрай по-голямата част от пътя бяха строени гъсто прорасли млади смърчове, които напираха към пътя — тук-там проредени от крайните ниви на фермата Спенсървил или от някое обширно сечище със стари дънери, пламнало от огнените и златисти цветя.
— Защо този път се нарича Пътят на Торите? — запита Анн.
— Мистър Алън казва, че по принцип едно място, на което растат дървета, може да се нарече гора. Още повече, че покрай този път не живее никой. Тук са само дъщерите на Коп, а на другия му край е старият Мартин Бовийер, който е либерал. Правителството на торите прокарало пътя, когато било на власт само, за да докаже, че те вършат нещо.
Бащата на Дайана бе либерал, докато цялото домочадие на „Зелените покриви“ винаги бе поддържало консерваторите и поради тази причина двете приятелки никога не подемаха политически разговори.
Най-после момичетата стигнаха до чифлика на стария Коп — толкова изрядно подредено стопанство, че дори „Зелените покриви“ бледнееха в сравнение с него. Къщата беше построена в много стар стил, разположена на височинка, поради което се бе наложило от едната страна каменната й основа да бъде повдигната малко повече. Къщата и пристройките бяха изрядно боядисани в бяло, а в спретнатата зеленчукова градина, опасана с ограда от колове, не се виждаше и един плевел.
— Всички сенници са спуснати — отбеляза Дайана обезсърчена. — Мисля, че в къщата няма никой.
Оказа се, че е точно така и момичетата се спогледаха объркано.
— Не зная какво да правя — каза Анн. — Ако бях сигурна, че подносът е същият, който търсим, не бих имала нищо против да ги чакаме, докато се върнат. Но ако не е, ще стане много късно след това да ходим до Уесли Кийсън.