— Трябва да се приготвя — отговори Анн спокойно. За нея бурята изглеждаше дреболия в сравнение със случилото се покрай този поднос досега. — Най-добре ще е да подслониш двуколката и понито под онзи навес. За щастие чадърът ми е в двуколката. А, ето… вземи и шапката ми. Марила ми каза, че съм гъска, задето си слагам най-хубавата шапка, за да отида до Тори Роуд и беше права, както винаги.
Дайана отвърза понито и тъкмо когато първите тежки капки дъжд затупкаха по прашната земя, успя да го отведе под навеса. Остана там и наблюдаваше как дъждът се лее — толкова пороен, че едва успяваше да види Анн през плътната му пелена. Приятелката й държеше храбро, почти наперено чадъра си. Гръмотевиците не бяха много, но за кажи-речи един час се изсипа огромно количество дъжд. От време на време Анн леко приповдигаше чадъра и махваше окуражително на Дайана, но да си говорят при тези условия и от такова разстояние беше невъзможно. Най-после дъждът отслабна, постепенно спря, слънцето се показа и Дайана пристъпи неуверено през локвите в двора.
— Намокри ли се много? — запита тя разтревожена.
— О, не — отвърна Анн весело. — Главата и раменете ми са почти сухи, полата ми е съвсем малко навлажнена там, където дъждът е пръскал през процепите между дъските. Не ме съжалявай, Дайана, тъй като аз изобщо не се разтревожих за себе си. Непрекъснато си мислех колко много е нужен този дъжд и колко ли му се радва моята градина, представях си какво ли са си помислили цветята и пъпките, когато започнаха да падат първите капки. И още си представих най-интересния диалог между астрите и уханните божури, между дивите канарчета и люляковите храсти, възродения дух на градината ми. Когато се върна у дома непременно ще го опиша. Де да имах молив и лист, за да го направя още сега, защото ме е страх да не забравя най-добрите моменти, докато се прибера.
Преданата Дайана се оказа, че има молив и намери парче хартия за опаковка в сандъка на двуколката. Анн прибра чадъра си, сложи си шапката, разгъна опаковъчната хартия върху тънката дъска, която й подаде Дайана и описа въображаемата идилия в своята градина при такива условия, които едва ли биха могли да бъдат възприети като най-благоприятните за създаването на литература. Независимо от това резултатът беше доста добър и Дайана остана „очарована“, когато Анн й прочете творението си.
— О, Анн, прелестно е… просто е прелестно. Непременно го изпрати на списанието „Канадска жена“.
Авторката обаче тръсна глава:
— О, не, то съвсем не подхожда за тях. Как да ти кажа, тук няма сюжет. Това просто е низ от хрумвания. Аз обичам да пиша такива неща, но разбира се, нищо подобно не върви за публикация, защото редакторите настояват да има сюжет, както казва Присила. О, ето я мис Сара Коп. Моля те, Дайана, иди да й обясниш ситуацията.
Мис Сара Коп бе дребна на ръст жена, облечена в избледняла черна рокля и с шапка, избрана съвсем не заради едната красота и възхищение, а заради качествата й да приляга на собственичката си и да се носи удобно. Стопанката изглеждаше изумена, както можеше да се очаква, при вида на прелюбопитната картина в нейния двор, но когато чу обясненията на Дайана, се изпълни със съчувствие към момичетата. Тя се разбърза да отвори задната врата, взе брадвичката и с няколко ловки удара освободи Анн. Младата пленничка на бараката, малко уморена и вцепенена от неподвижната, неудобна поза запристъпва неловко от крак на крак около затвора си и с благодарност се върна отново към свободния живот.
— Мис Коп — заговори тя чистосърдечно, — уверявам ви, че погледнах през прозореца на вашия килер единствено защото исках да разбра дали имате порцеланов поднос. Не съм търсила нищо друго… не съм оглеждала за нещо друго.
— Жива и здрава да си, всичко е наред — каза мис Сара любезно. — Не е трябвало да се безпокоиш — няма никакви вреди. Слава тебе господи, ние от семейство Коп поддържаме килера си във вид, винаги достоен за пред хората и не ни е грижа кой наднича в него. Колкото до онази стара пристройка за патици, аз се радвам, че покривът й се е срутил и може би сега вече Марта ще се съгласи да я съборим. Тя никога не би се съгласила от страх, да не би да ни потрябва някога, а аз все трябваше да я белосвам всяка пролет. Но човек би могъл да спори с по-голям успех с пощата, отколкото с Марта. Тя замина днес за града, аз я закарах на гарата. Та вие искате да купите моя поднос. Ами какво ще дадете за него?
— Двайсет долара — каза Анн, която никога не би могла да се сравнява с една Коп в сделките, в противен случай не би казала предлаганата от нея цена в самото начало на деловия им разговор.