— Ами, ще си помисля — отговори мис Сара колебливо. — За щастие този поднос е мой, иначе не бих посмяла да го продам в отсъствието на Марта. Да го кажа както си е, тя би вдигнала голям шум, защото е истинската стопанка в това имение. Вече ми става ужасно непоносимо да живея под чехъла на друга жена. Но влезте, влезте. Сигурно сте съвсем уморени и изгладнели. Ще направя каквото мога за вас, но ви предупреждавам да не очаквате нещо повече от чай, хляб с масло и малко краставици. Марта удари ключа на кашкавала, на кейка, на всички запаси, преди да замине. Тя винаги така прави, защото казва, че съм прекалено разточителна към гостите ни.
Момичетата бяха дотолкова изгладнели, че не можеха да бъдат придирчиви, към каквато и да е храна, предложена точно в този миг, затова си хапнаха с удоволствие от чудесния хляб, от маслото и от краставиците. Когато на масата не остана и една трохичка, мис Сара каза:
— Не зная дали да продавам подноса. Но той струва двайсет и пет долара. Той е старинен.
Дайана подритна леко краката на Анн под масата, искайки да й внуши: „Не се съгласявай… тя ще го даде за двайсет, ако си настоятелна“. Но Анн нямаше никакво намерение да се пазари за скъпоценната вещ. Тя незабавно се съгласи да я купи за двайсет и пет долара, а лицето на мис Сара доби такова изражение, сякаш тя съжаляваше, че не е поискала трийсет.
— Е, тогава можеш да го вземеш. На мен парите са ми нужни точно сега, аз ги спестявам. Става въпрос за това, че — стопанката на изрядно подредената къща навири важно брадичката си и от гордост бледите й страни дори поруменяха, — аз ще се омъжвам… за Лутър Уолас. Той ме искаше още преди двайсет години. Аз много го харесвах, но той беше тогава беден, затова баща ми го отпрати набързо по живо по здраво. Мисля, че не биваше да допускам Лутър да бъде такъв мекушав, но аз бях свенлива и изпитвах страх от баща си. Освен това не предполагах, че е възможно мъжете да са толкова плашливи.
Когато момичетата си тръгнаха най-после, Дайана взе поводите на понито, а Анн положи жадувания поднос в скута си и го хвана здраво. Зелената, освежена от дъжда самота на Тори Роуд се оживи от звънливия им смях.
— Аз ще развеселя твоята леля Джоузефин с „невероятната, изпълнена с перипетии порцеланена история“ от този следобед, когато отида утре в града. Преминахме през големи изпитания, но слава богу, те вече свършиха. Вече имам подноса, а и дъждът уталожи прахоляка хубавичко. Така че „всичко е добре, когато завършва добре“.
— Почакай, още не сме се прибрали — отговори Дайана доста угрижена. — Не се знае какво друго ще ни сполети, преди да пристигнем. Ти си момиче, на което всеки миг могат да се случат най-невероятните неща, Анн.
— За някои хора приключенията стават нещо обичайно — каза Анн ведро. — Човек или има таланта да предизвиква приключенията, или го няма.
Глава деветнадесета
Един щастлив ден
„В края на краищата — бе казала веднъж Анн на Марила, — аз си мисля, че най-добрите, най-приятните дни не са онези, в които се случва нещо изключително хубаво или великолепно, или вълнуващо, а дните, които идват тихо, спокойно и носят обикновени малки радости, следват един друг плавно, нижат се като перли в огърлица.“
Животът в „Зелените покриви“ беше изтъкан точно от такива дни, тъй като приключенията или нещастните случаи за Анн, както и за другите хора, не се струпваха наведнъж, а бяха пръснати из цялата година, с дълги периоди на безметежни, щастливи дни помежду им, изпълнени и с работа, и с мечти, и със смях, и с поуки. Тук ще стане дума за един такъв ден в края на август. Преди обяд Анн и Дайана повозиха на лодка по езерото възторжените близнаци, откараха ги на пясъчния бряг, за да наберат благоуханни треви, всичките цамбуркаха и пляскаха в плитката вода, над която вятърът шумеше и преповтаряше една стара лирична песен, научена от него още по времето, когато светът е бил млад.
Следобед Анн тръгна пеша към местността Ървинг, за да види Пол. Намери го проснат на тревистия бряг до гъстата елова горичка, която стигаше до къщата на север. Момчето бе погълнато от една книга с вълшебни приказки.
Когато я видя, то скочи пъргаво:
— О, така се радвам, че дойде, учителко — приветства я Пол радушно, — защото баба я няма. Нали ще останеш малко да пиеш чай с мене? Толкова ми е самотно да пия сам чая си. Нали знаеш, учителко. Вече сериозно си бях намислил да помоля младата Мери Джо да дойде и да закуси с мене, но реших, че баба не би одобрила поканата ми. Тя казва, че французите трябва да си знаят мястото. И наистина е доста трудно да се разговаря с младата Мери Джо. Тя непрекъснато се смее и казва: „Ами той бие всички хлапета аз знаела“. Под разговор аз не разбирам точно това.