„Мери Джо, знаеш ли какво си мисля? Мисля си, че Вечерницата е сияен дом в страната, където живеят феите.“ А Мери Джо отвърна: „Ама ти си бил много смахнат. Кви си ги измисляш, няма такива работи като феи“. Тя ме предизвика. Разбира се, аз зная, че няма феи, но това не пречи да си мисля, че ги има. Ти знаеш, учителко. Но аз все пак продължих да й разказвам търпеливо: „Добре тогава, Мери Джо, знаеш ли какво мисля аз? Представям си как един ангел върви над света, след като слънцето залезе… един голям, висок, бял ангел със сребърни криле… той пее на цветята и птиците да заспят. И децата могат да го чуят, ако знаят как да слушат“. Тогава Мери Джо вдигна ръцете си над тестото и каза: „Ама ти наистина си смахнато малко момченце. Караш ме да се плаша от теб“. Така беше, изглеждаше изплашена. Тогава аз излязох и прошепнах останалите си мисли на градината. Там имаше малка бреза, но тя умря. Баба казва, че соленият влажен вятър е убил дървото, но аз си мисля друго — горската нимфа, която му принадлежеше, е била много глупава. Тя все се скиташе по света, уж за да го опознае, а всъщност загуби много. И малкото дръвче бе така самотно, че умря, защото сърцето му бе разбито.
— Но когато бедната, глупава, малка горска нимфа се умори от света и се върне при своето дърво, нейното сърце ще се стопи от мъка — каза Анн.
— Да, но щом горските нимфи са глупави, те трябва да понесат и последствията от своята глупост, точно като че ли са истински хора — реши Пол сериозно. — Знаеш ли, учителко, какво си мисля аз за новата луна? Мисля си, че тя е малка златна лодка, пълна със сънища.
— И когато се сблъска с облак, някои от тях се разплискват и се посипват в съня ти.
— Точно така, учителко. О, ти наистина знаеш. И още си мисля, че теменужките са мънички парченца от небето, които падат, когато ангелите изрязват дупчици за звездите. А лютичетата са направени от слънчеви лъчи, докато цветовете на граха са разноцветни пеперуди, полетели към небето. Е, учителко, според тебе как е, виждаш ли нещо налудничаво в тези мисли?
— Не, скъпо мое момче, те съвсем не са налудничави или чудати, те просто са необикновени и прекрасни мисли за едно малко момче. Затова хората, които не могат да си представят нищо подобно, дори и да се опитват стотици години, ги смятат за смахнати. Но ти продължавай да си представяш така света, Пол… някой ден ще станеш поет, аз съм сигурна.
Когато Анн се върна в къщи, намери едно доста по-различно момче, което я очакваше, за да го приготви за сън. Дейви се бе намусил и веднага щом Анн го съблече, той се търколи в леглото и зарови главата си във възглавницата.
— Дейви, ти забрави да си кажеш вечерната молитва — напомни му Анн с укор.
— Не, не съм забравил — отговори момчето решително, — но аз няма да казвам повече моите молитви. Вече се отказвам да бъда добър, щото няма значение колко съм добър, ти пак ще обичаш повече Пол Ървинг. Така че аз мога да си бъда пак лош и да ми е много забавно така.
— Не обичам Пол Ървинг повече от теб. Обичам те също толкова много, само че по различен начин — обясни Анн.
— Ама аз искам да ме обичаш по същия начин — нацупи се Дейви.
— Не може човек да обича различните хора по един и същи начин. Нали ти не обичаш Дора и мен по един и същи начин?
Дейви седна в леглото и се размисли:
— Нее — призна най-после той. — Обичам Дора, защото тя ми е сестра, а тебе, защото ти си ти.
— А аз обичам Пол, защото той е Пол и… Дейви, защото той е Дейви — отговори Анн весело.
— Ами тогава… някак си започнах да съжалявам, че не си казах молитвите — призна Дейви, убеден накрая от тази логика. — Но сега ще ми дойде прекалено много да ставам, за да ги казвам. Утре сутринта ще си наваксам и ще го направя два пъти, Анн. Не може ли да стане така?
Не, Анн бе сигурна и непреклонна, че така не може да стане. Така че Дейви трябваше да слезе на пода и да застане до нея на колене. Когато произнесе последните думи, момчето приседна на босите си петички и вдигна глава към нея:
— Анн, аз нали сега съм по-добър, отколкото бях преди малко?
— Да, наистина си по-добър, Дейви — Анн никога не се колебаеше да похвали децата тогава, когато те заслужаваха.
— Аз знам, че съм по-добър — успокои се Дейви, — и ще ти кажа как го разбрах. Днеска Марила ми даде две филии хляб, намазани със сладко, за Дора и за мен. Но едната беше доста по-голяма от другата, а Марила не ми каза коя е за мен. Тогава аз дадох по-голямото парче на Дора. Добра постъпка от моя страна, нали?