Анн кимна в знак на съгласие:
— И не мисля да си създавам работа, като готвя само за Дейви и за себе си. Пушеният бут ще ни е достатъчен за следобедната закуска, а за вас, когато се приберете вечерта, ще изпържа няколко бифтека.
— Ще отида до обяд да помогна на мистър Харисън да събира водорасли — каза Дейви. — Той ме помоли и мисля, че след това ще ме покани на обяд. Мистър Харисън е страхотно добър човек. Той наистина е много приятен мъж. Надявам се, като порасна да бъда като него. Ама става въпрос, че ще правя като него… а не искам да приличам на него. Но предполагам, че такава опасност няма, щото, както казва мисис Линд, аз съм много красиво дете. Смяташ ли, че така ще е винаги, Анн? Искам да зная.
— Смея да кажа, че ще е така — отговори Анн тържествено. — Ти си красиво момче, Дейви — при тези нейни думи лицето на Марила доби крайно неодобрително изражение, — но ти трябва да се покажеш достоен за този образ и да се държиш така примерно и по джентълменски, както приляга на такова хубаво лице.
— Да, ама ти каза на Мини Мей Бари оня ден, когато я намери разплакана, щото някой я беше нарекъл грозотия, че ако тя е добра и прилежна, и обичлива, хората няма да обръщат внимание на нейния вид — разочарова се Дейви. — Струва ми се, че по никаква причина човек не може да избегне мъчението да се държи добре. Просто се налага да си примерен.
— Не искаш ли да си добър? — запита Марила, която с Анн се бе научила вече на доста неща, но все още не бе разбрала колко е безсмислено да се задават подобни въпроси.
— Да, искам да съм добър, но не прекалено много — каза Дейви неохотно. — Няма нужда да си много добър, за да станеш пастор на неделното църковно училище, като нашия мистър Бел. Да знаете, той е наистина лош човек.
— Съвсем не е такъв — гласът на Марила бе изпълнен с негодувание.
— Такъв е… той самият казва, че е такъв — заяви категорично Дейви. — Когато се молеше в църквата миналата неделя. Каза, че е долен червей и злощастен грешник, и че е виновен за най-черните низости. Какво толкова ужасно е направил той, Марила? Да не би да е убил някого? Или пък е откраднал колекция от монети? Искам да зная.
За щастие мисис Линд пристигна с кабриолета си точно в този момент и Марила се измъкна с усещането, че се изплъзва от мрежата на ловец на птици. Искаше й се мистър Бел да не бе така високопарен по време на неделната си проповед, особено в присъствието на малки момченца, които винаги „искаха да знаят“.
Анн, останала сама в къщата, можеше да се разшета на спокойствие и по свое желание. Измете стаите, оправи леглата, нахрани кокошките, изпра муселинената си рокля и я простря да се суши. После се приготви да сменя пуха във възглавниците и завивките. Качи се на тавана и измъкна първата стара рокля, която й попадна под ръка… оказа се кашмирена рокля в морско синьо, която тя бе носила на четиринайсет години. Дрехата явно й бе доста окъсяла и отесняла, като онази незабравима рокля от тънкия вълнено памучен плат, с която Анн се появи на първия си бал в „Зелените покриви“, но за работата с пуха и перата ставаше. Анн завърши премяната си като завърза на главата си голямата кърпа на Матю, която бе изпъстрена с бели и червени капки. И така готова, тя се отправи към кухнята, където заедно с Марила бе пренесла пухените постели.
На прозореца на кухнята имаше окачено пукнато огледало, в което Анн точно тогава за зла участ съзря лика си. Седемте лунички на носа й изглеждаха повече от всякога неистово разцъфтели или така й се стори на фона на ярката светлина от прозорците, на които нямаше сенник.
„Ооо, забравила съм да ги намажа с онзи лосион — помисли си момичето. — Най-добре ще е да изтичам до килера и да го направя сега.“
Анн се бе подлагала вече на доста мъчения, за да премахне тези лунички. Веднъж дори целият й нос се обели от различните мазила, но луничките останаха непокътнати. Преди няколко дни тя бе намерила в едно списание специална рецепта за лосион против тази напаст. Имаше под ръка необходимите съставки и веднага приготви поредната избелваща отвара, което на Марила й бе крайно неприятно, тъй като тя смяташе, че щом провидението е украсило с лунички нечий нос, то той трябва да се примири с товара си и да го понесе.
Анн се спусна към килера, който винаги беше сумрачен, защото голямата върба, израсла близо до прозореца, го засланяше, а сега от сенниците, спуснати, за да не влизат мухите, той бе почти тъмен. Момичето грабна бутилката с лосиона от рафта и обилно намаза носа си с една малка шпакличка, специално пригодена за целта. След като беше свършена и тази неотложна задача, тя се върна в кухнята и се зае с пухената постеля. Всеки, който някога е подновявал калъфите на възглавници и завивки, пълнени с пера, би могъл да си представи как изглеждаше Анн, след като работата й приключи. Роклята й бе побеляла от полепналите власинки, косата, която се виждаше изпод забрадката, бе заприличала на истински пухкав ангелски ореол. И точно в този неблагоприятен момент някой почука на кухненската врата.