„Това ще да е мистър Шийрър — помисли си Анн. — Видът ми е ужасен, но трябва да изтичам и да му отворя, тъй като той винаги страшно бърза.“
Анн се спусна към кухненската врата, отвори припряно и… де да можеше подът на „Зелените покриви“ да бъде така благосклонен, че точно сега да се разтвори и да погълне това пухено момиче. Защото на прага стояха Присила Грант, окъпана в злато и сияние в копринената си празнична дреха; една нисичка, пълна, посивяла лейди, облечена в костюм от туид и още една друга лейди. Тя бе висока, изискана, роклята й бе великолепна, по последната дума на модата; брадичката й бе гордо повдигната, нейните теменужени очи ярко контрастираха на черния обрамчващ ги туш. За нея Анн доби „инстинктивното усещане“, че е мисис Шарлот Морган.
В този миг на пълно объркване една мисъл все пак изскочи в съзнанието на момичето и то се вкопчи в нея като удавник за сламка: всичките героини на мисис Морган „винаги се извисяваха над ситуацията“. Нямаше значение в какви затруднения са изпаднали, те винаги излизаха с достойнство от всеки объркан случай, проявяваха своето превъзходство, над който и да е неблагоприятен момент, на което и да е място и в каквато и да е обстановка. Така че Анн почувства като свое задължение „да се извиси над ситуацията“. И го направи.
По-късно Присила заяви, че никога не се е възхищавала така много на уменията на Анн Шърли, както в този момент. Колкото и да бе накърнено нейното самочувствие, Анн не се издаде. Поздрави с добре дошла Присила и я изчака с видимо спокойно изражение на лицето и дори в добро настроение тя да я представи на двете дами, сякаш бе облечена в пурпурна царствена одежда с най-фини дантели, а не в старата, окъсяла, отесняла рокля, а самата тя не бе покрита от главата до петите в бял пух. След което, трябва да признаем, че бе шокирана, когато разбра коя всъщност е мисис Морган. Оказа се, че това съвсем не е дамата, която тя инстинктивно бе приела за писателката. Красивата лейди бе неизвестната за нея мисис Пендекстър, докато нисичката, пълна жена с посивели коси бе бленуваната мисис Морган. Но нейното изумление от този факт остана в сянката на голямото й объркване от внезапната поява на гостенките. След миг Анн поведе към гостната писателката и мисис Пендекстър, където ги остави, за да помогне на Присила да разпрегне коня от кабриолета.
— Ужасно е, че дойдохме така ненадейно, зная — молеше я за прошка гласът на Присила, — но аз самата не знаех до миналата вечер, че ще идваме. Леля Шарлот в понеделник заминава и бе обещала на една своя приятелка в града да прекара днешния ден с нея. Снощи обаче нейната приятелка й се обади по телефона да не идва, защото в дома им имало карантина заради заболяване от скарлатина. Тогава аз реших, че можем да дойдем тук, нали зная как ти се иска да видиш леля ми. Отбихме се в хотела на Уайт Сандс, за да вземем и мисис Пендекстър. Тя също е приятелка на леля, живее в Ню Йорк, съпругът й е милионер. Не можем да останем дълго, тъй като мисис Пендекстър трябва да се върне в хотела преди пет часа.
На няколко пъти, докато двете разпрягаха и отвеждаха коня, Анн улови учудения, странен поглед на Присила.
„Не би трябвало да ме зяпа така — помисли си Анн малко засегната. — Ако не знае какво е да сменяш калъфките на пухени завивки, би могла да си го представи“.
Когато Присила се върна в гостната, а Анн тъкмо се канеше да се качи на втория етаж, се появи Дайана. Анн сграбчи за ръката ококорената от почудата си приятелка.
— Дайана Бари, кой мислиш, че е в нашата гостна точно в този момент? Мисис Шарлот Е. Морган… и съпругата на един нюйоркски милионер… докато аз съм ето в този вид, а в къщата няма нищичко за обяд, освен студено пушено месо, Дайана!
Междувременно на Анн й направи впечатление, че Дайана от време на време я поглежда също така втренчено, както и Присила преди малко. Е, това беше вече прекалено.
— Ооо, Дайана, недей да ме гледаш така — заговори умоляващо Анн. — Ти поне знаеш, трябва да знаеш какво е да се сменят калъфките на пухените постели. Дори и най-спретнатият човек не може да остане чист след такава работа.