— Не… не… не става дума за п-п-полепналия пух — поколеба се Дайана. — Става дума… дума за твоя нос, Анн.
— Моят нос? О, Дайана, сигурно нищо му няма!
Анн се спусна към малкото огледало над умивалника. Един поглед й бе достатъчен, за да разбере фаталната истина. Носът й бе яркочервен!
Момичето се отпусна отчаяно на дивана, най-накрая несломимият й иначе дух бе прекършен.
— Какво му е? — запита Дайана, любопитството й надделя над деликатността.
— Помислих си, че съм го намазала с лосиона за премахване на луничките, но явно съм използвала вместо него червената боя на Марила, с която тя прави шарките по своите черги. Какво да правя? — отчая се съвсем Анн от тази последна капка, препълнила горчивата й чаша.
— Ами измий тази боя — отговори разумно Дайана.
— Може и да не се измие. Веднъж боядисах с нея косата си, а сега носа си. Марила изряза преди време червените кичури, но това лечение едва ли би било практично в сегашния случай. Още едно наказание за суетата ми, но си го заслужавам… макар че така няма да мога да се утеша. Остава ми само да кажа лош късмет, макар мисис Линд да твърди, че няма нищо подобно, защото всичко е предопределено.
За щастие боята се изми лесно и Анн, малко поуспокоена, отиде в източното крило, докато Дайана побягна към дома си. Междувременно Анн слезе преоблечена, вече напълно възвърнала хладнокръвието си. Муселинената рокля, която така много й се искаше да облече, все още не бе изсъхнала и тя бе принудена да се задоволи с черната си рокля. Момичето побърза да запали огъня и чаят бе вече заврял, когато Дайана се върна, поне тя облечена в своята муселинена рокля, но най-важното бе, че тя донесе един покрит поднос.
— Майка ми ти изпраща това — каза тя, повдигайки капака, за да разкрие пред радостния поглед на Анн хубаво изпечено нарязано пиле.
Към пилето двете момичета добавиха бял хляб, прясно масло и сирене, сладкиша, изпечен от Марила и купа със сладко от сливи, които плуваха в златист сироп и приличаха на прегорели есенни слънчеви лъчи. За украса на масата сложиха ваза с бели и розови хризантеми. Колко оскъден изглеждаше сега обядът, в сравнение с предишния, приготвен в очакване на мисис Морган.
Но на гладните гости на Анн дори и наум не им идваше, че нещо може да липсва и си хапваха с явно удоволствие от непретенциозната храна. След първите няколко минути Анн вече не си мислеше какво има или какво няма на масата. Мисис Морган, макар и в началото да я разочарова малко, което разбираха и признаваха дори и най-верните й почитатели, се оказа изключителен компаньон, разказвач. Тя бе пътувала много по света и умееше да предаде ярко впечатленията си от видяното. Срещала се бе с много мъже и жени и успяваше да сумира наблюденията си за тях в кратки, остроумни изречения, както и епиграми, благодарение на които нейните слушатели се чувстваха като в компанията на сладкодумна героиня от някоя мъдра книга. Но заедно с цялата тази нейна острота на разума и наблюдателност се усещаше осезаемо и истинската й женска мекота и доброта, която печелеше сърцата с такава лекота, с каквато предизвикваха възхищението на околните нейните прозрения. И въпреки това тя не се стараеше да изпъква в разговора. Успяваше да предизвика и останалите да вземат участие в него, при това пълноценно, като самата нея. Анн и Дайана в един момент се усетиха, че се обръщат към нея, разказват й своите истории с лекота.
Мисис Пендекстър говореше малко, хубавите й очи и устни се усмихваха едва-едва. Тя хапваше от пилето, от плодовия кейк и от сладкото с божествена грация, сякаш отпиваше амброзия. След обяда Анн каза на Дайана, че жена с такава удивителна хубост, като мисис Пендекстър, няма нужда да приказва много, достатъчно бе само да присъства, за да е украшението на компанията.
Когато станаха от масата, всичките отидоха да се поразходят по Поляната на влюбените, по Долчинката с Теменужките и по Брезовата алея, след което се върнаха през Гората на Духовете откъм Хълма на Горските нимфи, където поседяха около половин час. Мисис Морган искаше да разбере как Гората на Духовете е получила своето име и се смя чак до сълзи, когато чу историята за злощастната среща на Анн през онази нейна паметна разходка след полунощ, в часа на вещиците.
— Това бе наистина празненство на разума и изблик на чувствата, нали Дайана? — обърна се Анн към приятелката си, когато двете останаха отново сами. — Не зная кое ми доставяше повече удоволствие — дали сладкодумните разкази на мисис Морган или красотата на мисис Пендекстър. Мисля, че така при тази ненадейна среща прекарахме много по-добре, отколкото ако се бяхме подготвяли предварително за посещението им. Остани с мен за чая, Дайана, ще си поговорим още.