— Присила казва, че зълвата на мисис Пендекстър е омъжена за английски граф, но все пак нашата гостенка си взе втори път сладко от сливи — каза Дайана, сякаш двата факта бяха несъвместими.
— Смея да твърдя, че дори и един английски граф не би отвърнал аристократичния си нос от сладкото на Марила — отговори гордо приятелката й.
Когато вечерта Анн разказваше на Марила за случилото се, тя не спомена нещастието, сполетяло нейния нос. Но взе бутилката с лосиона против лунички и го изля през прозореца.
— Никога повече няма да използвам никакви средства за разкрасяване — заяви тя мрачно. — Те са за акуратни хора, не за такива като мен, които са склонни вечно да вършат безнадеждни грешки. И затова съдбата непрекъснато ги предизвиква.
Глава двадесет и първа
Хубавата мис Лавандър
Училището отвори врати и Анн се върна към своите занимания, с по-малко теории за преподаването, но сравнително по-опитна. Тази година имаше няколко нови ученика, шест и седем годишни, още плахи, нерешителни, с огромни, широко отворени очи за света на чудесата. Сред тях бяха Дейви и Дора. Дейви седеше с Милти Баултър, който бе вече втора година ученик и затова бе насъбрал доста житейски опит. Дора се бе сприятелила миналата неделя по време на църковната служба с Лили Слоун, но тя не дойде първия учебен ден и Дора временно седна с Мирабел Котън. Това момиче бе на десет години, възраст, която в очите на малката бе внушителна.
— Мисля, че училището е голяма смехория — започна да разказва Дейви на Марила, щом се върна вечерта у дома. — Ти каза, че ще ми бъде трудно да стоя мирен на едно място и наистина стана така… обикновено познаваш какво ще стане, забелязах го… Но човек може да си клати краката под чина и това му помага да изтърпи някои неща. Страхотно е, че има толкова много момчета, с които мога да си играя. Седя с Милти Баултър, той е готин. По-висок е от мен, но пък аз съм по-широкоплещест. Много е хубаво да седиш на последните чинове, ама не можеш да останеш там, докато краката ти станат толкова дълги, че да стигат до пода. Милти нарисува Анн на своята плочка, ужасно грозно. Аз му казах, че ако я нарисува пак така, ще го натупам, та чак синини ще му останат от моя удар. Отначало си помислих да го нарисувам и да му сложа рога и опашка, но се изплаших да не би така да засегна чувствата му. Анн казва, че човек никога не бива да засяга чувствата на другите. Май е ужасно нещо да ти се присмеят. По-добре е да фраснеш някое момче, отколкото да го засегнеш, ако трябва изобщо да правиш нещо. Милти каза, че изобщо не се страхува от мен, но се беше наканил да извика някой друг да ме натупа. После взе, че изтри името на Анн и написа под рисунката името на Барбара Шоу. Милти не харесва Барбара, щото тя го нарича малко сладко момченце, а веднъж дори го погалила по главата.
Дора каза в началото, че училището й харесва, но после съвсем се умълча — нещо, което не беше естествено дори за нея. Когато вечерта Марила я подкани да се качва в стаята и да си ляга, детето се повъртя нерешително и се разплака:
— Аз… аз се страхувам — подсмръкна тя. — Аз… не искам да отивам на горния етаж сама в тъмното.
— Какво ти влезе сега в главата? — изгледа я настойчиво Марила. — Много добре зная, че ти цяло лято се качваше в спалнята и се приготвяше да лягаш сама. И никога не си се страхувала.
Дора продължи да плаче и Анн я взе в прегръдките си, за да я успокои и да я попита тихичко:
— Кажи на Анн какво има, милото ми. От какво се страхуваш?
— От… от чичото на Мирабел Котън — изхълца Дора. — Мирабел ми разказа днес в училище всичко за своето семейство. Кажи-речи всеки един от него е умрял… всичките й дядовци и баби, и още толкова много чичовци и лели. Те имали навика да умират, каза Мирабел. Тя страшно се гордее, че има толкова много мъртви роднини. Разказа ми за всичките, ама за всичките — от какво са умрели и как са изглеждали в своите ковчези. Мирабел ми каза още как един от нейните чичовци се разхождал около къщата, след като го погребали. Хората го видели. Майка й го видяла. Не се страхувам от нищо друго, но не мога да не мисля непрекъснато за този неин чичо.
Анн се качи с Дора в спалнята и остана край леглото й, докато момичето не заспа. На следващия ден отведе Мирабел Котън встрани от останалите деца и „внимателно, но настойчиво“ й даде да разбере, че щом като те е сполетяло нещастието да имаш чичо, който след като е бил погребан, вместо да си лежи в земята, се разхожда около къщите, не е възпитано да разказваш за този ексцентричен джентълмен на съученичката си, с която седиш на един чин и която е още невръстна. Мирабел намери забележката за много сурова. Семейство Котън нямаше с какво особено да се похвали. Тогава как щеше тя да поддържа реномето си сред останалите деца в училище, щом като й бе забранено да прави капитал от семейния дух?