Златистите одеяния на дърветата през септември добиха през октомври бакъреночервен цвят. Една петъчна вечер в „Зелените покриви“ се отби Дайана:
— Днес получих писмо от Ела Кимбъл, Анн. Кани и двете ни да отидем на чай утре следобед, по случай пристигането на братовчедка й Ирен Трент от града. Но понеже нашите коне утре ще са нужни за работа, не можем да вземем някой от тях, а твоето пони куца… изглежда няма да можем да отидем.
— А защо да не отидем пеша? — предложи Анн. — Ако вървим направо през горите, ще излезем точно на пътя Уест Графтън, недалеч от нивите на семейство Кимбъл. Минавала съм по тези места миналата зима и знам пътя. Не е по-дълъг от четири мили, пък и няма да ни се наложи да вървим пеша обратно, защото Оливър Кимбъл със сигурност ще ни докара. Той само ще се зарадва на такава възможност да се измъкне и да отиде на среща с Кари Слоун. Знам, че баща му не би се съгласил да даде коня, ако знае каква е истинската причина.
И така, както се разбраха, на следващия ден следобед двете момичета тръгнаха по пътеката през Поляната на Влюбените зад фермата на семейство Кътбърт и излязоха на широкия път, който прекосяваше обширния, облян от слънце бряг и яворовите гори, които на места бяха пламнали от чудния огън на есенните багри в яркочервено и златисто, а на места тънеха в удивителна бакъреночервена тишина и покой.
— Сякаш отиващата си година е коленичила за молитва в просторна катедрала, изпълнена от мека, с цвета на старо злато, светлина, нали? — заговори Анн замечтано. — Просто е грехота да преминем набързо през такава красота, не е ли така? Струва ми се непочтително, като да тичаш из църквата.
— Но ние трябва да побързаме — отговори Дайана, поглеждайки припряно часовника си. — Остана ни малко време.
— Е, добре, аз ще вървя бързо, но не питай нищо, не искам да приказвам — ускори крачките си Анн. — Искам само да пия от красотата на този ден… Чувствам тази красота така, сякаш е чаша искрящо вино до самите ми устни и аз отпивам от нея на всяка крачка.
Вероятно, точно защото бе така погълната да „отпива“ на глътки от красотата на деня, когато стигнаха до разклонението на пътя, Анн пое наляво, вместо надясно. Но когато и да си спомнеше за този случай по-късно, тя винаги си казваше, че е направила най-щастливата грешка в живота си. Най-накрая излязоха на пустия, затревен път, а в далечината не се виждаше нищо друго, освен няколко редици от смърчови фиданки.
— О, боже, къде сме? — възкликна Дайана озадачена. — Това не е пътят за Уест Графтън.
— Не, ние сме на главната железопътна линия Мидъл Графтън — обясни Анн, видимо засрамена. — Сигурно съм завила в погрешна посока на разклонението. Не знам точно къде сме, но най-вероятно е да сме на около три мили от спиртната фабрика Кимбъл.
— Ами тогава няма да можем да стигнем там до пет часа, защото сега е четири и половина — каза Дайана, хвърляйки отчаян поглед към часовника си. — Ще пристигнем, след като те вече са приключили с чая и ще им се наложи отново да сервират заради нас.
— По-добре да се върнем обратно вкъщи — промълви Анн смирено.
Но Дайана, след като поразмисли малко, отхвърли това предложение.
— Не, по-добре е да отидем и да прекараме една чудесна вечер, щом като сме стигнали толкова далече.
След няколко ярда момичетата стигнаха отново до мястото, където пътят се разклоняваше.
— И по кой път да поемем сега? — запита Дайана колебливо.
— Не зная — тръсна глава Анн, — затова не можем да си позволим повече никакви грешки. Виждам една порта и пътека, която води през гората. Сигурна съм, че в другия й край има къща. Хайде да отидем там и да попитаме.
— Каква романтична стара пътека — учуди се Дайана, докато двете вървяха по лъкатушещата из гората пътека.
И наистина тя минаваше под стари вековни ели, чиито клони се сплитаха по върховете, поради което долу цареше мрак, а сред него не можеше да вирее нищо друго, освен мъх. И от двете страни на пътя се редяха като стена кафявите стволове на дърветата, между които от време на време проблясваше по някой слънчев лъч. Цялата гора бе притихнала, потънала в тишина, като че ли грижите на света бяха безкрайно далече.