— Имам усещането, че вървя през омагьосана гора — промълви Анн съвсем тихо. — Мислиш ли, че някога отново ще намерим обратния път към обикновения свят, Дайана? Ние сега ще стигнем до един дворец с някоя омагьосана принцеса, всичко си представям.
След още един завой момичетата се оказаха пред неочаквана гледка, не точно дворец, а малка къща, също толкова удивителна, колкото би бил и един дворец сред обичайните дървени къщи, всичките до една сходни в основни линии, като дружно поникнали гъби след дъжд. Анн спря изумена при вида на къщата, а Дайана възкликна:
— О, аз вече зная къде сме. Това е малката каменна къща, където живее мис Лавандър Луис… Мисля, че тя я нарича Къщата на Ехото. Често съм чувала за нея, но никога не бях я виждала. Не е ли романтично това място?
— Това е най-красивото, най-чаровното място, което съм виждала или съм си представяла — отговори Анн въодушевено. — То прилича на кътче от приказките или от сънищата.
Къщата бе нисичка, издигната от блокове неизмазан червен пясъчник, имаше островръх покрив с два големи комина и с два тавански прозореца, чиито дървени кепенци бяха също така необичайни като всичко останало. Цялата къща бе обвита с гъсто прорасъл бръшлян, който се бе прикрепил много добре за грубия пясъчник и сега бе оцветен в най-красивите багри на есента.
Пред къщата имаше елипсовидна градина с порта, пред която стояха момичетата. В единия й край се издигаше каменна стена, така обрасла с мъх, трева и папрат, че приличаше на висок, зелен хълм. От дясната и от лявата страна на стената растяха високи тъмни ели, които простираха клоните си като ръце над нея, а под тях имаше малка полянка с люцерна втора реколта. Полянката се спускаше към брега на река Графтън. Наоколо не се виждаше друга къща или поляна… нищо, освен хълмове и долини, обрасли с разклонени млади ели.
— Питам се що за човек е мис Луис — разсъждаваше Дайана, докато отваряха портата към градината.
— Говори се, че е много странна.
— Ами тогава ще е интересна личност — реши веднага Анн. — Странните хора са винаги такива, независимо какви други качества имат или нямат. Не ти ли казвах, че ще стигнем до омагьосано място? Знаех си: феите не биха разпрострели магията си над горския път ей така за нищо.
— Но мис Лавандър едва ли може да бъде наречена омагьосана принцеса — прихна Дайана. — Тя е стара мома… на четирийсет и пет години, както съм чувала… съвсем е посивяла…
— О, та това е само част от магията — заяви Анн уверено. — По душа тя е все още млада и красива… само ако знаехме как да развалим магията, тя ще пристъпи пред нас отново лъчезарна и неотразима. Но ние не знаем как… винаги и единствено принцовете са онези, на които им е известно това, а принцът на мис Лавандър още не се е появил. Вероятно го е сполетяло някакво нещастие… макар това да е против правилата на вълшебните приказки.
— Страхувам се, че е бил тук преди хиляди години и си е отишъл — възрази й Дайана. — Казват, че тя е била сгодена за Стивън Ървинг… бащата на Пол… когато са били млади. Но се скарали и се разделили.
— Шшшт — предупреди я Анн. — Вратата е отворена.
Момичетата се спряха на входа под филизите на бръшляна и почукаха по отворената врата. Отвътре се чу тътрене на крака, след което се появи едно много странно малко създание… едно момиче на около четиринайсет години, с луничаво лице, чип нос и толкова широка уста, че изглеждаше наистина разтеглена „от едното ухо до другото“. Косата му бе светла, вързана на две дълги опашки, с невероятно големи сини панделки.
— В къщи ли е мис Луис? — запита Дайана.
— Да, спожо. Влезте, спожи… ето оттук, спожи… седнете, спожи. Ще кажа на мис Лавандър, че сте тук, спожи. Тя е на горния етаж, спожи.
След което малката прислужница изчезна от очите на двете момичета и те, останали сами, се спогледаха доволни. Подредбата в тази чудесна малка къща бе също толкова интересна, колкото и външният й вид.
Стаята имаше нисък таван, два малки квадратни прозореца, които бяха заслонени с муселинени накъдрени пердета. Всичките мебели бяха старовремски, но така добре запазени и поддържани, че стаята изглеждаше чудесно с тях. Трябваше все пак да се отбележи, че най-привлекателното нещо за двете момичета в добро здраве, момичета, които тъкмо бяха извървели четири мили на чистия есенен въздух, бе масата с бледосин порцеланов сервиз и изобилието от лакомства по нея. А малките златисти клонки от папрат, пръснати по масата, й придаваха онзи „тържествен вид“, както казваше Анн и който особено много й допадаше.