Мис Лавандър се отправи към кухнята, изпълнена с гостоприемни мисли и намерения, а момичетата намериха килера — една стаичка толкова бяла отвътре, колкото и вратата й. Слънчевите лъчи пробиваха слабо гъстата завеса от бръшлян и помещението според Анн изглеждаше като място, където се раждат щастливите мечти.
— Това си е истинско приключение, нали? — каза Дайана. — И не смяташ ли, че мис Лавандър е все пак мила, макар и да е малко странна? Тя съвсем не прилича на стара мома.
— Тя е олицетворение на прекрасна мелодия, така си мисля — отговори Анн.
Когато двете слязоха в гостната, мис Лавандър внасяше чайника, а зад нея вървеше, неизразимо доволна, Шарлота Четвърта с поднос горещи сладки.
— А сега ми кажете имената си — настоя мис Лавандър. — Толкова се радвам, че сте млади момичета. Обичам младите момичета. Когато съм с тях, ми е невероятно лесно да си представя, че и аз съм момиче. Страшно мразя — направи гримаса тя — да си мисля, че съм стара. Е, как се казвате, питам само, за да ни върви по-леко приказката. Дайана Бари? Анн Шърли? А мога ли да си представя, че ви познавам от сто години и да ви наричам просто Анн и Дайана?
— Можете — отговориха двете момичета в един глас.
— Тогава хайде да се настаним удобно и да си хапваме от всичко — каза мис Лавандър щастлива. — Шарлота, седни, учи се и си взимай от пилето. Цяло щастие е, че направих пандишпан и понички. Разбира се, глупаво бе от моя страна да го правя за въображаемите си гости… Зная, че Шарлота Четвърта мисли така, нали Шарлота? Но виждате какъв щастлив обрат доби всичко. Цялата тази храна със сигурност нямаше да отиде нахалост, защото Шарлота и аз щяхме да я изядем за известно време. Но пандишпанът не е от нещата, които могат да се запазят дълго.
Гощавката беше чудесна, премина в радостно настроение и остави незабравими спомени у момичетата. Когато станаха от масата, всички отидоха в градината, обляна в слънчева светлина.
— Мисля си съвсем сериозно, че вие имате най-хубавата къща — каза Дайана, оглеждайки местността с възхищение.
— А защо я нарекохте Къщата на Ехото? — заинтригува се Анн.
— Шарлота — обърна се мис Лавандър към момичето, — върви в къщата и ми донеси малкия тенекиен рог, който е окачен над часовника.
Шарлота Четвърта припна и се върна със споменатия рог.
— Надуй го, Шарлота — изкомандва мис Лавандър.
Шарлота съответно наду рога и от него се разнесе доста грубоват, пронизителен звук. После за миг настъпи тишина… и в отговор от гората над реката заплуваха множество чудесни звуци — нежни, загадъчни, сребърни, сякаш му отвърнаха всичките свирачи от „страната на духовете“ и отправиха мелодията си към залеза. Анн и Дайана възкликнаха от възхищение.
— А сега се засмей, Шарлота… смей се силно.
Шарлота, която вероятно би се подчинила на мис Лавандър дори, ако тя й бе казала да застане на главата си, се покатери на каменната скамейка и започна да се смее силно и от сърце. Ехото отговори с глас на някакъв дух от страната на вълшебствата, той имитираше нейния смях в пурпурните горски селения и покрай еловите участъци.
— Хората винаги се захласват по моето ехо, харесват го много — каза мис Лавандър, сякаш ехото бе нейна собственост. — И аз го обичам. То ми е чудесна компания… стига малко да си въобразя, че е така. През свободните тихи вечери ние с Шарлота Четвърта често сядаме тук и се забавляваме с него. Шарлота, вземи рога и го окачи внимателно на мястото му.
— Защо я наричате Шарлота Четвърта? — запита Дайана, която изгаряше от любопитство да разбере точно това.
— Само за да не я объркам с останалите Шарлоти в моето съзнание — отговори мис Лавандър сериозно. — Те всичките си приличат толкова много, че човек не може да ги различи. Нейното име съвсем не е Шарлота. То е… как беше… да си спомня… Ама как беше? Мисля, че е Лионора… да, то е Лионора. Разбирате ли, случва се и така. Когато майка ми почина преди десет години, аз не можех да остана тук сама, а и не можех да плащам надница на някое голямо момиче. Така аз взех малката Шарлота Бауман да живее в моя дом, като й осигурявах храна и дрехи. Нейното име наистина бе Шарлота… тя бе Шарлота Първа. Бе едва на тринайсет години. Живя тук, докато навърши шестнайсет и после замина за Бостън, защото там щеше да й е по-добре. След нейното заминаване дойде сестра й. Казваше се Джулиет… Мисис Бауман е имала слабост към странните имена… но това момиченце толкова много приличаше на Шарлота, че аз непрекъснато го наричах така… и то нямаше нищо против. Така че аз просто се отказах да запомня неговото истинско име. То стана Шарлота Втора, а когато си замина, пристигна Евелин и стана Шарлота Трета. Сега си имам Шарлота Четвърта, но щом стане на шестнайсет години и това момиче ще поиска да отиде в Бостън. Какво ще правя тогава, умът ми не го побира. Шарлота Четвърта е последното момиче на семейство Бауман, последното и най-доброто. Останалите Шарлоти винаги ми даваха да разбера колко глупави им се струват моите измислици, но Шарлота Четвърта никога не прави така, няма значение какво си мисли всъщност. Мене не ме е грижа какво си мислят хората, щом не ми го показват.