— Е — започна Дайана, поглеждайки със съжаление залязващото слънце. — Мисля, че трябва да тръгваме, ако искаме да стигнем у мистър Кимбъл преди мръкване. Прекарахме тук с вас чудесно, мис Луис.
— Няма ли да дойдете отново да ме видите? — отправи към момичетата молбата си мис Лавандър.
Високата Анн прегърна през раменете миниатюрната лейди:
— Ще дойдем със сигурност — обеща тя. — Сега, след като ви открихме, ще отнесем в сърцата си горещата ви покана да ви посетим. Но сега трябва да тръгваме… „Ние трябва с мъка да се разделим с вас“, както казва Пол Ървинг винаги, когато дойде в „Зелените покриви“.
— Пол Ървинг ли? — изведнъж гласът на мис Лавандър се промени. — Кой е той? Не знаех, че в Ейвънли живее някой с това име.
Анн се ядоса на собственото си празноглавие. Тя бе забравила за романа на мис Лавандър, когато името на Пол се изплъзна от устата й.
— Той е мой ученик, едно малко момче. Пристигна от Бостън миналата година и живее в дома на баба си, мисис Ървинг, нейната къща е на пътя край брега.
— Той син на Стивън Ървинг ли е? — запита мис Лавандър, навеждайки се над цветята, чието име носеше и лицето й не можеше да се види.
— Да.
— Момичета, искам да ви дам китка лаванда — изправи се мис Лавандър отново със сияйно лице, сякаш не бе чула отговора на своя въпрос. — Много са хубави цветовете й, не мислите ли? Майка ми ги обичаше. Тя насади тези лехи отдавна. Баща ми ме нарекъл на името на това цвете, защото много го харесвал. Той видял за пръв път майка ми, когато дошъл веднъж в дома й в Ийст Графтън с нейния брат. Влюбил се в мама от пръв поглед. Настанили го да пренощува в малката стая, чаршафите ухаели на лаванда и той останал буден цялата нощ и мислил за нея. Оттогава обикнал мириса на лавандата… и поради тази причина ме нарекъл така. Скъпи момичета, не забравяйте да дойдете и друг път. Ние ще ви очакваме с нетърпение, Шарлота Четвърта и аз.
При тези думи мис Лавандър отвори портата под елите, за да минат гостенките и сякаш за мигове остаря и се предаде на умората, светлината в очите й, сиянието на лицето й помръкнаха, само леката й усмивка бе все така мила, защото бе израз на нейната неувяхваща младост. Но когато момичетата погледнаха назад от първия завой, видяха мис Лавандър да седи на старата каменна скамейка под сребристата топола насред поляната, жената бе отпуснала тежко глава върху двете си ръце.
— Изглежда много самотна — гласът на Дайана прозвуча тъжно. — Трябва да идваме често да я навестяваме.
— Мисля, че нейните родители са й дали единственото възможно и подходящо за нея име — каза Анн.
— Ако те биха били така слепи, че да я нарекат Елизабет или Нели, или Мюриъл, тя все пак щеше да получи истинското си име Лавандър. То навява нежност и стародавно изящество, „копринен полъх“. А от моето име ти замирисва на хляб и масло, на юргани от разноцветни парчета и кухненска работа.
— О, аз не смятам така. Твоето име, Анн, за мен е символ на величие, то е много внушително, като за кралица. Но щом става дума за тебе, аз бих харесала и името Керънхапъч. Мисля, че хората правят имената хубави или грозни със собствените си постъпки. Сега не мога да понасям имената Джоузи или Гърти, а преди да опозная момичетата на семейство Пай ги намирах наистина за чудесни.
— Чудесна мисъл, Дайана — въодушеви се Анн.
— Да живееш така, че ти да красиш своето име, дори ако в началото не ти се струва хубаво… да направиш така, че в мислите на хората то да поражда нещо приятно. Благодаря ти, Дайана.
Глава двадесет и втора
Разни дребни неща
— Значи си била на чай с Лавандър Луис в нейната каменна къща? — заинтригува се Марила по време на закуската на следващата сутрин. — Как изглежда тя сега? Изминаха повече от петнайсет години, откакто съм я виждала за последен път… беше една неделя в църквата на Графтън. Предполагам, че се е променила много. Дейви Кейт, когато искаш нещо от масата, не бива да се протягаш, помоли да ти го подадат и недей да се облягаш на масата така. Виждал ли си някога Пол Ървинг да прави това, когато е на масата у нас?