— Чичо Ричард погребан ли е? — запита тя шепнешком Анн.
— Да, милото ми, разбира се.
— А той… той… нали не е като чичото на Мирабел Котън? — и продължи още по-развълнувана: — Той няма да се разхожда между къщите, след като е бил погребан, нали, Анн?
Глава двадесет и трета
Романът на мис Лавандър
— Мисля да се поразходя до Къщата на Ехото тази вечер — реши Анн един петъчен следобед през декември.
— Изглежда, че ще вали сняг — каза колебливо Марила.
— Аз ще стигна преди снегът да завали и освен това искам да остана там да нощувам. Дайана не може да отиде, защото си има компания, а аз съм сигурна, че мис Лавандър с нетърпение ще ме очаква тази вечер. Изминаха две седмици, откакто бях там за последен път.
Анн посещава много пъти Къщата на Ехото от онзи паметен октомврийски ден, в който двете с Дайана се запознаха със стопанката на дома. Понякога двете момичета отиваха там с кабриолета по обиколния път, понякога вървяха пеша през горите. Когато Дайана не можеше да отиде, Анн се отправяше към каменния дом сама. Между нея и мис Лавандър се бе разгоряло такова пламенно, безкористно приятелство, каквото бе възможно единствено между жена, успяла да запази в сърцето и в душата си свежестта на младостта, а от другата страна — младо момиче, чието въображение и интуиция бяха в състояние да заместят опита.
Анн най-после бе открила истинска „сродна душа“, докато в самотния, отчужден от всички останали и изпълнен с въображаеми образи, живот на миниатюрната лейди, Анн и Дайана пристигнаха с цялата си момичешка радост и бодрост на останалия свят, който мис Лавандър отдавна се бе отказала да споделя с когото и да било. „Забравеният от света на забравата свят“ — както казваше мис Лавандър за себе си и за другите хора от острова. Но „светът на забравата“ сега идваше при нея с реалните образи на Анн и Дайана, които внасяха в малката каменна къща атмосферата на младостта и истински осезаемите взаимоотношения между хората. Шарлота Четвърта винаги ги посрещаше със своята извънредно широка усмивка… усмивките на Шарлота бяха страховито широки… тя ги обичаше заради нейната обожаема стопанка и заради самите тях. Никога преди това в малката каменна къща не бе имало такива „шумни веселби“, както през тази красива, късна топла есен, когато ноември досущ повтори незабравимо чаровния октомври, та дори декември в началото все още пазеше силата на слънчевото сияние и маранята на лятото.
Но точно днес изглежда декември си припомни, че бе време да настъпи царството на зимата и внезапно се намръщи и разлюти, времето бе тихо и в тази тишина се разнесоха стъпките на зимата, на идващия сняг. Въпреки внезапната промяна, на Анн й хареса да върви през обширните сиви гъсталаци-лабиринти покрай брега; макар и да бе сама, тя съвсем не изпитваше самота, защото нейното въображение пълнеше пътеките с весели компаньони. Така тя продължаваше своя вечен, забавен, измислен разговор, който бе изпълнен с остроумия и бе по-изумителен от всичките разговори в истинския живот, защото в него хората понякога се впускат, за най-голямо съжаление, в скучни разговори за насъщните проблеми. В нейната компания с девиза „накарай ги да повярват в чудесата“ — компания за избрани, сродни души, всеки има право да каже онова, което иска и така ти дава възможност и ти да кажеш точно това, което искаш да кажеш.
Съпроводена от тази невидима компания, Анн прекоси гората и стъпи на пътеката между елите тъкмо когато големите, пухкави снежинки започнаха меко да падат върху земята.
След първия завой тя се натъкна на мис Лавандър, която стоеше под една висока ела с широко разпрострени клони. Жената бе облечена в дебела, тъмночервена рокля, а главата и раменете й бяха обвити в сребристосив копринен шал.
— Ти приличаш на кралицата на феите от еловите гори — провикна се Анн бодро.
— Помислих си, че ти непременно ще дойдеш тази вечер, Анн — спусна се към гостенката си мис Лавандър. — И съм двойно по-радостна от идването ти, защото Шарлота Четвърта я няма. Нейната майка е болна и момичето трябваше да си отиде за тази нощ. Аз щях да се чувствам много самотна, ако ти не беше дошла… дори и мечтанията ми, и ехото не биха били достатъчни, за да ме ободрят. О, Анн, колко си хубава — възкликна неочаквано мис Лавандър, оглеждайки от главата до петите тъничкото момиче с поруменелите от разходката страни. — Колко си хубава и колко си млада! Какво удоволствие е да си на седемнайсет години, нали? Завиждам ти — заяви мис Лавандър откровено.