— Но ти по душа си само на седемнайсет години — усмихна се Анн.
— Не, аз съм стара… или по-скоро на средна възраст, което е още по-лошо — въздъхна тежко мис Лавандър. — Понякога мога да се преструвам, че не съм остаряла, но през останалото време осъзнавам ясно възрастта си. И не мога да се примиря с нея, както повечето жени успяват. Аз съм все така несломима, както и във времето, когато открих своя първи посивял косъм. Хайде, Анн, недей да гледаш така, сякаш се опитваш да разбереш. Седемнайсетгодишните не могат да разберат. Сега веднага ще се престоря, че съм на седемнайсет като тебе и мога да го направя. Сега, щом ти си тука. Ти винаги ми носиш в дар своята младост. Хайде, ще прекараме чудно хубава вечер. Първо чай… Какво ти се иска с мая? Ще си направим каквото душата ти поиска. Помисли си за нещо хубаво и трудносмилаемо…
Тази вечер веселите и буйните възгласи в малката каменна къща не стихнаха дълго. От приготвянето на вкусни гозби до празничното настроение, от изпичането на сладкишите до жизнерадостния смях и, разбира се, въображаемите истории — във всичко (и това бе самата истина) мис Лавандър и Анн се държаха по начин, който съвсем не подхождаше на положението на една стара мома, която бе на четирийсет и пет години и на една сериозна учителка. А след като се умориха и седнаха на килимчето пред камината в гостната, осветена единствено от меката светлина на пламъците и изпълнена с лек аромат от отворената стъкленица на перваза на камината. Вятърът се бе усилил, стенеше и виеше около стряхата, а снегът удряше тихо стъклата на прозорците, сякаш хиляди пръски на някакво бурно море се мъчеха да превземат този въображаем бряг.
— Толкова се радвам, че си тук, Анн — каза мис Лавандър, хрупкайки бонбона си. — Ако не беше дошла, щях да съм тъжна… много тъжна… почти неизразимо тъжна. Мечтанията и измислиците са много занимателни през деня, на слънчева светлина, но когато падне мракът и завият бурите, те вече не са интересни. Тогава на човек му се искат истински неща. Но на теб тези чувства не са ти познати… седемнайсетгодишните никога не могат да ги изпитат. На седемнайсет мечтите напълно удовлетворяват младите, защото вие си мислите, че истините ви очакват в другите възрасти. Когато аз бях на твоите години, Анн, съвсем не си мислех, че четирийсет и петгодишнината ми ще ме свари с побелели коси, като дребна стара мома не с нещо друго, а с мечти, които, запълват живота ми.
— Но ти не си стара мома — отговори Анн, поглеждайки с усмивка в тъжните кафяви очи на мис Лавандър. — Старите моми се раждат такива, момичетата не стават вследствие на това стари моми.
— Някои са се родили стари моми, други стигат до възрастта на старите моми, а някои направо вярват в това — пародира с насмешка думите й мис Лавандър.
— Тогава ти си една от онези, които са достигнали до тази възраст — засмя се Анн. — И ти си я направила толкова красива, че ако всички стари моми бяха като тебе, те биха станали много модерни.
— Винаги обичам да правя нещата колкото е възможно по-добре — каза мис Лавандър замислено. — И след като съм стара мома, реших, че трябва да съм много добра. Хората казват, че съм странна, но то е защото аз се стремя да следвам моя собствен път дори когато съм стара мома и се отказвам да копирам традиционната представа. Анн, някой, някога казвал ли ти е нещо за Стивън Ървинг и мен?
— Да — отговори Анн откровено. — Чувала съм, че вие и той сте били сгодени много отдавна.
— Така беше… преди двайсет и пет години… преди цяла вечност. Трябваше да се оженим следващата пролет. Сватбената ми рокля беше готова, макар никой, освен моята майка и Стивън да не знаеха за нея. Ние бяхме сгодени, може да се каже почти през целия ни живот. Когато бяхме малки, майката на Стивън го довеждаше у нас, щом идваше на гости на мама. Спомням си как той дойде за втори път… беше на девет години, а аз на шест… играехме си в градината и той ми каза, че вече е взел окончателно решение да се ожени за мен, когато порасне. Спомням си, че му отговорих: „Благодаря ти“. После той си отиде, а аз казах на мама съвсем сериозно, че една грижа се е махнала от главата ми, защото вече не се страхувам от опасността да остана стара мома. Само как се смя бедната ми майка!
— А какво ви попречи? — запита Анн, останала почти без дъх от вълнение.
— Просто се скарахме съвсем глупаво, по детски, беше една най-обикновена караница. Толкова обикновена, че ако искаш ми вярвай, аз даже не мога да се сетя как започна тя. Трудно ми е да преценя кой беше по-виновен. Наистина Стивън подхвана кавгата, но аз го предизвиках със своята глупост. Виждаш ли… той имаше един-двама съперника. Бях празноглава, кокетирах пред него и все гледах да го подразня малко. А той бе доста раздразнителен, докачлив. Е, кипнахме и двамата, и се разделихме. Но си мисля, че всичко би свършило добре. И така щеше и да стане, ако Стивън не се бе върнал твърде скоро след кавгата ни. Анн, скъпа моя, съжалявам, но трябва да го кажа — мис Лавандър сниши гласа си, сякаш се канеше да признае за своя наклонност да убива хора, — че аз съм непоносимо злопаметен човек. О, недей да се усмихваш… това е самата истина. Аз съм злопаметна, а Стивън се върна преди ядът ми да е отминал. Аз дори не го и изслушах, не му простих и той си тръгна, може би така стана по-добре. Беше прекалено горд, за да дойде втори път. След което аз не се примирих с това, че той не ме потърси отново. Вероятно можех да му пратя вест да се срещнем, но не можех да се унижа до такава степен. Бях също толкова горда, колкото и той… Гордостта заедно с моята злопаметност се оказаха много лоша комбинация, Анн. Но не можех да обикна никой друг, не ме интересуваше никой друг. Знаех, че по-скоро бих останала стара мома хиляди години, отколкото да се омъжа за някого, който не беше Стивън Ървинг. Сега случилото се преди двайсет и пет години изглежда като сън. Как състрадателно ме гледаш, Анн… така, както само едно създание на седемнайсет години може да ме гледа. Но не бива да преувеличаваме драмата. Аз мога да кажа уверено, че независимо от разбитото ми сърце, съм много щастлива, една малка, доволна особа. Моето сърце се пръсна от мъка, ако е възможно да стане подобно нещо, когато разбрах, че Стивън няма да се върне. Но трябва да знаеш от мен, Анн, че разбитото сърце в истинския живот не е и наполовина така нещастно, както го описват в книгите. В най-лошия случай човек усеща нещо като зъбобол… макар ти да не приемаш такова сравнение за твърде романтично. То боли от време на време, понякога не ме оставя да мигна, така е сега, така беше и преди, но в промеждутъците все пак ме оставя да се радвам на живота и мечтите, на ехото, на фъстъчените бонбони, сякаш нищо-нищичко не се е случвало. И ти сега изглеждаш разочарована. Не ти се вярва вече, че съм дори наполовина така интересна, както ти се струваше преди пет минути, когато вярваше, че съм винаги жертва на трагични възпоминания, храбро прикривани от лустросани усмивки. Това му е най-лошото… или най-хубавото… на истинския живот, Анн. Той няма да ти позволи да останеш нещастна. Той непрестанно се старае да те задоволи… и успява… дори и да си решила с всички сили на духа да си останеш нещастна и романтична. Не е ли този бонбон невероятно вкусен? Изядох вече доста повече, отколкото ми се полагат на моите години, но ще продължа безразсъдно да си хапвам от тях.