— Ела пак, момчето ми — каза мис Лавандър, поемайки и двете ръце на гостенина си на прощаване.
— Вие можете да ме целунете, ако искате — подкани я Пол сериозно.
Мис Лавандър пристъпи и го целуна.
— Как разбра, че ми се иска да те целуна? — прошепна тя.
— Защото ме погледнахте точно така, както ме поглеждаше моята малка майчица, когато искаше да ме целуне. Аз не обичам да ме целуват, имам си правило. Момчетата не обичат това. Вие разбирате, мис Луис. Но си мисля, че ми хареса вашата ласка. И аз, разбира се, ще дойда да ви видя отново. Бих искал вие да сте мой изключителен приятел, ако не възразявате.
— Аз… аз не мисля да възразявам — смути се малко мис Лавандър.
След което тя се обърна и бързо се отдалечи, но след няколко мига се показа на прозореца усмихната и им помаха весело за довиждане.
— Мис Лавандър ми хареса — отбеляза Пол, когато вървяха с Анн из горите край брега. — Харесва ми начинът, по който ме гледа, харесва ми каменната къща, харесва ми и Шарлота Четвърта. Иска ми се баба да бе взела на работа Шарлота Четвърта, вместо Мери Джо. Сигурен съм, че Шарлота Четвърта не би ме смятала за смахнат, когато й разказвам моите възвишени истории. Не беше ли чудесна тази среща на чай у мис Лавандър, учителко. Баба казва, че едно момче не бива да мисли какво ще получи за ядене, но то понякога не може да се сдържа, особено когато е много гладно. Вие ме разбирате, учителко. Мис Лавандър не би накарала едно момче да яде на закуска свинско месо, ако не го обича. Тя би избрала за него онези ястия, които са му вкусни. Но, разбира се… — тук Пол не би бил самият той, ако не бе докрай справедлив, — това не би било много добре за него. Но понякога, хей така… за разнообразие е чудесно, учителко. Вие знаете.
Глава двадесет и четвърта
Пророк в собственото си село
През един майски ден жителите на Ейвънли бяха малко развълнувани от някакви „Бележки за Ейвънли“, подписани с „Наблюдател“, които се появиха в „Дейли Ентерпрайс“ в Шарлоттаун. Мълвата приписваше авторството отчасти на Чарли Слоун, защото споменатият Чарли в миналото си бе позволявал подобни литературни прояви и отчасти, защото насмешливият тон в една от дописките изглежда се целеше в Гилбърт Блайт. Младежкото общество в Ейвънли бе на мнение, от което не отстъпваше, че Гилбърт Блайт и Чарли Слоун са съперници за сърцето на една известна девойка със сиви очи и богато въображение.
Мълвата, както винаги, бе невярна. Гилбърт Блайт бе онзи, който, подпомогнат и насърчаван от Анн, написа дописките, споменавайки в една от тях за самия себе си като за слепец. Само две дописки имаха някакво отношение към тази история.
„Според клюките в нашето селище ще има сватба, когато разцъфнат маргаритките. Един непознат и високо уважаван гражданин щял да поведе към брачния олтар една от нашите най-известни лейди.
Чичо Ейб, нашият добре известен пророк за времето, предсказва силна буря с гръмотевици и светкавици на двайсет и трети май, които щели да започнат точно в седем часа вечерта. Бурята щяла да се разпространи над по-голямата част от провинцията. Хората, на които им се налага да пътуват в тази нощ, биха направили добре, ако си вземат чадъри и дъждобрани.“
— Чичо Ейб наистина бе познал за една от бурите тази пролет — каза Гилбърт, — но смяташ ли, че мистър Харисън навестява Изабел Андрюс?
— Не — отговори Анн, смеейки се. — Той отива у тях само за някоя и друга игра на дама с мистър Хърмън Андрюс, сигурна съм. Макар мисис Линд да твърди, че Изабел Андрюс непременно ще се омъжи скоро, тази пролет настроението й било чудесно.
Горкият Чичо Ейб бе изпълнен с негодувание от тези дописки. Той подозираше, че този „Наблюдател“ се подиграва с него. Той гневно отхвърли клеветата да е споменавал някаква конкретна дата за предсказаната от него буря, но никой не му повярва.
Животът в Ейвънли продължаваше общо взето в своя обичаен ритъм. Идеята за „засаждането“ намирате своите привърженици, Подобрителите честваха Празника на труда. Всеки Подобрител посади или се постара да бъдат засадени пет декоративни дръвчета. Тъй като дружеството сега наброяваше четирийсет членове, това означаваше общо двеста млади дръвчета. Ранният овес се раззелени, ябълковите градини разпростряха големите си, отрупани с цвят, клони над фермерските постройки и Снежната Кралица се окичи като булка за пред съпруга си. Анн обичаше да спи на отворен прозорец и цяла нощ да усеща как уханието на черешовите дървета гали лицето й — намираше това за много поетично. А Марила смяташе, че по този начин тя рискува живота си.