— Денят на Благодарността би трябвало да бъде честван през пролетта — каза Анн една вечер на Марила, когато двете седяха на стъпалата на входната врата и слушаха звънкия жабешки хор. — Мисля си, че така би било много по-добре, отколкото да го празнуваме през ноември, след като всички растения са измрели или заспали. Тогава човек би трябвало да изрази своята благодарност, през май човек не може да не е благодарен… поне за това, че растенията са живи, ако не за друго. Чувствам се точно така, както трябва да се е чувствала Ева в градината на Едем, преди да започнат нещастията. Трева ли е това в някакъв размазан зелен цвят или в златисто? Струва ми се, Марила, че един такъв изумителен като перла ден, в който дърветата са покрити с цвят, а ветровете са се спотаили и не могат да решат накъде да задухат, би трябвало хей така, заради чисто лудешко удоволствие да замести рая.
Марила изглеждаше шокирана и хвърли бърз поглед наоколо, искаше да се увери дали близнаците не са някъде наблизо, на разстояние, от което можеха да чуят еретичната реч на Анн.
Тъкмо в този момент те се показаха иззад ъгъла на къщата.
— Не ухае ли ужасно хубаво тая вечер? — подуши Дейви с малкото си носле, въртейки мотиката в калните си ръце.
Момчето бе работило в своята градина. Тази пролет Марила, в желанието си да насочи жаждата на Дейви да се въргаля в калта и глината към полезно начинание, бе отделила за него и за Дора едно малко парче земя за градина. И двамата настървено се хвърлиха да работят — всеки по характерния за него начин. Дора посади, започна да плеви и да полива растенията грижливо, системно и търпеливо. В крайна сметка нейната леха вече се зеленееше от първите, дружно поникнали, стройни, малки редици от зеленчуци и едногодишни растения. Докато Дейви работеше с много повече жар, отколкото грижовност. Той прекопаваше и гърлеше, разрохкваше и поливаше, садеше и пресаждаше своите растения така енергично, че те нямаха никакви шансове да поникнат.
— Как върви животът в твоята градина, Дейви? — запита го Анн.
— Слабовато — отговори Дейви с въздишка. — Не знам защо тия неща не израстват по-хубаво. Милти Баултър казва, че сигурно съм засадил моите растения скришом, на лунна светлина. Там е цялата работа. Той казва, че човек никога не трябва да засява или да убива прасе, или да се подстригва, когато луната не е във фазата си. Истина ли е това, Анн? Аз искам да зная.
— Може би, ако не беше изскубвал своите растения през ден, за да видиш как растат „от другата страна“, те щяха да пораснат — намеси се Марила саркастично.
— Аз измъкнах само шест от тях — протестира Дейви. — Исках да видя дали има червейчета по корените. Милти Баултър казва, че ако не е виновна луната, то сигурно са червеите. Но аз намерих само един. Беше един такъв голям, слузест и се гърчеше. Аз сложих червея на един камък, после взех друг камък и го размазах. Той правеше много смешни извивки, нали ви казах. Страшно съжалявах, че нямаше повече такива извиващи се… Градината на Дора е насадена по същия начин, както и моята, но нейните неща си растат хубаво. Грешката не може да е в луната — реши най-после със замислен тон Дейви.
— Марила, погледни онази ябълка — каза Анн. — Та тя е като жив човек. Протяга дългите си ръце, за да привдигне изящно розовите си поли и ни подканя да й се възхищаваме.
— Този сорт ябълки, „Жълт Дюшес“, винаги се отрупват с цветове — отбеляза Марила с равен глас. — Това дърво ще се прекърши от плодове тази година. Много се радвам наистина… те са чудесни за пай.
Но нито Марила, нито Анн, нито който и да е друг има щастието тази година да изпече пай от ябълките „Жълт Дюшес“.
Настъпи двайсет и трети май… невероятно топъл за сезона ден. Почувстваха го най-добре Анн и нейният малък рояк от ученици, които се потяха над синтаксиса и дробите в училището на Ейвънли. Цял предобед духа горещ бриз, но следобед той изведнъж замря и настъпи тежка тишина. В три и половина Анн дочу тих грохот от гръмотевица. Тя веднага реши да прекрати часовете, за да могат децата да се приберат по домовете си преди бурята да се е разразила.